Коравата й перка улучи полузабития шип на ската, със силата си го дозаби съвсем, така, че той се подаде от другата страна на главата й.
Зашеметена, ужасена пред новата опасност, Телената Обеца шибна с опашка и хукна отново да се спасява. Отново да запази живота си.
Навред мразена, отвред преследвана — и като хищница, и като плячка.
18
Бил Адамсон стоеше до щурвала, леко разкрачен за по-голяма устойчивост, по-право леко подпрян на повредената си протеза. И гледаше напред с безизразно лице, сякаш не се вълнуваше от нищо, привидно невъзмутим, направо безчувствен като машина. Един биоробот с единственото предназначение — да лови акули.
А в действителност в сърцето му бушуваше буря, оная същата, оттогава, когато взе съдбовното си решение — буря, която все не утихваше. Всяка болка, казват, претръпва накрая, а тази като че ли повече се разгаряше, стягаше гърдите му, лишаваше го от въздух.
Правилно ли бе постъпил — това беше въпросът, който не му даваше мира. Израз на неговата нравственост ли беше? Или на обичайното му тщеславие? Толкова куци хора са живели и живеят по света, без да страдат от подобно чувство за непълноценност. Защото по-жалко е да си инвалид в ума, отколкото в крака. Филип Македонски, Тамерлан, Талейран, Байрон. И хиляди, милиони други, равностойни участници в пълнокръвния живот. Защо само той трябваше да се погребе жив? С това живуркане между кръчмата и морето всъщност беше погребан жив. Човек без цел, без идеал не е човек, а труп.
Беше разпънал мрежите край Птичия остров. И му се налагаше да ги изтегли колкото може по-рано, преди другите да са изгризали улова му. Но дори и така не се връщаше с празни ръце. Често акулите, които бяха изяли омотаните в мрежите свои сроднички, сами се уплитаха на тяхно място.
Морето като че ли дишаше. Закръглени водни хълмове, по които се къдреха други, по-ситни вълни, пъплеха насам, надигаха се, надигаха и катера му, спадаха и пак се издуваха, подобно гърдите на задрямало чудовище с набръчкана атлазена кожа. Тъй лъскава и тъй блестяща, че слънчевите отражения от трепкащите кристални дипли заслепяваха очите.
Високо в небето, позабулено от разкъсаната облачност, сякаш плаващи в синевата айсберги, прелитаха фрегати, албатроси и кой знае какви други птици.
Край него, подплашени от бумтежа на мотора, изхвърчаха цели ескадрили летящи риби, дребни и едри, от най-различни видове, профучаваха над водата по няколко десетки метри, разперили искрящите си като скъпоценности гръдни перки, докосваха водата, засилваха се повторно с опашки и пак се подемаха във въздуха.
Пък може би не ги плашеше толкова грохотът на двигателя, а бързите сенки, които ги следваха под повърхността: корифени, акули, риби платноходи.
Внезапно пред кораба залудува стадо делфини. Пъргави, силни, неукротими, те заподскачаха над водата с отлично съгласувани, изящни салта. Изскачаха над повърхността, прелитаха във въздуха и се гмурваха обратно без никакъв плясък, с такова съвършенство, с така премерени движения, на които би завидял всеки акробат.
Напоследък Бил не ги обичаше, защото плашеха плячката му. И гледаше всякак да ги пропъди. Тоя път ги остави, продължи пътя си редом с тоя жизнерадостен ескорт.
После делфините се отклониха, втурнаха се нейде на запад, кой ги знае къде, по техните си делфински работи. Изчезнаха и летящите риби.
Върху искрящата повърхност остана да се носи само неговият катер, разплискал две пенести вълни с форщевена си и проточил подире си кипнала бяла опашка от пяна.
Ниско над морето прелетя самолет. И кой знае защо — стори му се, че е Хенри.
Но отхвърли това допускане. Сега Хенри трябваше да се намира далеч оттук, да проследява рибните пасажи за траулера на капитан Хук.
Капитан Хук… Ева Хук…
От болка едва не извика, беше прехапал устната си.
Хидропланът вече бе отминал напред, превърнал се в бързо смаляваща се черна точка. Навярно и неговата цел беше Птичия остров.
В тоя миг усетът му на моряк, някакво шесто чувство, както го наричат, го накара да извърне поглед вдясно.
И видя устремената към кораба му бяла диря — сякаш бойна торпила.
— Стоп, машина! — изкрещя той отгоре, като в същото време превъртя бързо щурвала.
Във военния флот това е една от маневрите за отклоняване от нападението на подводница. С тая маневра и той се надяваше да избегне угрозата.
— Слушам, кеп! — отвърна отдолу Наполеон. — Стоп, машина!
Моторът претрака и угасна. Напразно.
В последната секунда стрелналата се насам жива торпила се блъсна в борда. Блъсна се с такава сила, че катерът се разлюля и Бил Адамсон едва свари да се задържи прав, стискащ ръкохватките на кормилното колело.