Всичко му беше ясно.
Не беше торпила, не беше снаряд, а обикновена риба меч. Тя достига огромна скорост, над сто километра в час, и ударът й при такъв устрем и при нейното тегло, често над триста килограма, може да създаде безброй неприятности на изпречилия се по пътя й малък кораб или лодка.
Оказа се, че е Отгризаната Перка. Навярно не нарочно бе предприела това безсмислено нападение, много по-правдоподобно изглеждаше в преследване на друга плячка да не бе премерила добре посоката си. Повредената перка при такава бързина е годна да причини и по-голямо отклонение.
Но каквато и да бе причината — станалото бе станало!
От трюма изскочи черният Наполеон и запелтечи задъхан:
— Пробойна… Пробойна в корпуса…
Излишно бе да обяснява кой е сторил това. Риби меч са пробивали и по-яки морски съдове, не само дървени, ами и с дебела медна обшивка.
Бил Адамсон се спусна долу и изруга.
Че каква е била тая сила бе!
Вътре стърчеше не само дългото острие на нападателката, през разкъртената дупка се бе намъкнала и цялата й глава, бе се заклещила там и не мърдаше. Само го гледаше едновременно злобно, едновременно уплашено, едновременно безчувствено.
Ала не стоеше неподвижно. Напротив, опитваше се да се отскубне от капана, в който я бе натикала безразсъдната й ярост. А така, ако това й се удадеше, през пробива водата щеше да нахлуе и да потопи катера.
Бил изскочи на палубата с канджа в ръка. Трябваше да я убие, за да не се мята повече, за да не се измъкне. Убита, главата й щеше да остане като запушалка на дупката.
И видя първата акула, която се нахвърли върху обезсилената пленница и отръфа къс от гърба й. Появи се втора, трета…
Конвулсивните плясъци на рибешката опашка привличаха морските месоядци. И мирисът на кръв. Като сиви призраци те изникваха от разплисканата синева и почваха да се мятат наоколо в някакъв демоничен танц, блъскаха се, избутваха се, захапваха още тръпнещата плът на жертвата и с настървени тръскания на главите гризяха къс след къс.
Бил започна да удря с канджата. То се знае, напразно. Няма сила, която да обуздае опиянената от кръв акула.
После извика на помощника си:
— Приготвяй кръпката!
Кръпката е опъната на дървена рамка кожа, която се поставя отвън върху пробива, та водното налягане да я притисне плътно към корпуса.
Но се сети:
— Пали мотора! И пълен напред!
А той завъртя руля обратно, натам, откъдето идваха. Катерът се нуждаеше от сериозен ремонт, който не можеше да бъде извършен с подръчни средства на Птичия остров.
Не мина много време, и негърът се провикна:
— Има тек!
Бил слезе долу. Наистина през устата на мъртвата риба, както от чучур на парков фонтан, цъцреше вода. Акулите бяха изгризали тялото й до главата, наравно с борда. И водата се прецеждаше навътре от срязания й хранопровод през устата.
— Остава само помпата! — вдигна рамене Бил.
Механикът се залови тозчас да изхвърля през борда плискащата се по дъното локва, а Бил отново излезе на палубата.
За живота им нямаше опасност, спасителната лодка беше здрава, но ако потънеше, язък за катера. Глътнал бе всичките му спестявания.
Насреща им се зададе друга рибарска лодка. И кормчията, сложил ръце пред устата като рупор, се провикна отдалеч:
— Ей, Бил! Чуваш ли?
— Чувам.
— Видяхме твоята… Оная… С обецата…
Бил постави ръце зад ушите да чуе по-добре:
— Къде? Казвай! По-силно…
И дочу ясно:
— Навърта се пред Стридения залив… Пред савака… Чака оная, ранената, дето захапа Тим…
Разминаха се. Хората бързаха, работа ги чакаше. Имаха да хранят семейство, жени, деца.
Но и това, което му съобщиха, стигаше.
Нямаше да я изпусне! Макар с пробита лодка. Друг път я му се удаде такава сгода, я не. Пък главата на Отгризаната Перка се бе зацепила добре, запушваше как да е пробойната. А и акулите, дето сновяха наоколо, щом се убедиха, че не могат да захапят нищо повече, защото бордът пречеше, почнаха да се разотиват.
И той свърна нататък, към залива.
Моторът пухтеше с все сила, пухтеше и Наполеон над ръчната помпа, която изхвърляше навън процедената вода.
Толкова изпитания бе издържал тоя катер, та от това ли щеше да се стресне?
Щеше да издържи. Твърдоглав като сегашния си стопанин.
В омарата на далечината вече се мярна Стридения залив, когато Телената Обеца сама дойде при него. Подала гръбната си перка над водата, тя приближи бързо до катера и завря нос в това, което бе останало от рибата меч в пробойната, без да подозира заплахата, на която се излагаше, без да съзнава, че на два метра над нея дебнеше заклетият й враг, този, когото бе осакатила и който се бе заканил да й отмъсти, както отмъщаваше на цялото й племе.