Бил Адамсон най-първо посегна към харпуна, на чийто край беше прикрепил въже с поплавък, но се поколеба. Ами ако не попаднеше, където трябва? Ами ако не пробиеше твърдата й кожа? Ами ако дори ранена все пак успееше да се откопчи от зъбците и да избяга?
Избра другото — по-простото, което е винаги по-сигурно. Наниза на яката стоманена въдица къс от определената за обяд корифена и я пусна извън борда, точно пред носа на душещата тъкмо там хищница.
Не бе очаквал, че тя ще клъвне тъй лесно.
В следната секунда и стръвта, и куката потънаха в акулската уста.
Ловецът тозчас дръпна въжето, дръпна го с все сила, та да се забие по-дълбоко. Ала нямаше нужда. Усетила нещо нередно, Телената Обеца се гмурна надолу, опъна връвта и сама натика докрай острието в небцето си.
Ако Бил не бе изучил тъй добре навиците на сродничките й, ако не бе взел най-якото въже, ако не го бе прикачил, както трябва, за скрипеца, тя щеше да го изтръгне от пръстите му и да офейка. Човешки ръце не могат да издържат срещу силата на разлютена акула.
Видяла, че по-надолу не може, уловената хищница излетя обратно, изскочи над водата, направи невероятно салто, заподскача, запремята се. Зъбите й заскърцаха настървено в безуспешни опити да прегризат веригата, на която бе прикачена въдицата.
Нека се дърпа! Нека беснее!
Така зъбецът на куката хлътваше все по-навътре.
Чакал толкова време, отмъстителят би могъл да изчака още няколко минути, докато беснеещата акула се набеснееше.
Понякога коремът й се бялваше и в края на нацепената й уста се виждаше как се люшка останалата последна бримка от теления шев, с който кокът на „Марлин“ бе опитал за затвори ненаситните челюсти.
Нямаше грешка! Беше тя — същата, която търсеше.
И която най-сетне бе намерил.
Постепенно яростта й утихваше, скоковете й ставаха по-редки и по-меки. Вече не лудуваше, а само плуваше напред-назад, докъдето й позволяваше въдицата, и то не толкова да се освободи, колкото да не се задуши без движение.
Дошъл бе моментът!
Бил Адамсон се обърна към помощника си: — Навивай!
Наполеон, почувствувал и той, че това, което предстои, е много по-важно, заряза помпата и стисна яко дръжката на скрипеца, завъртя я бавно.
Въжето почна да се намотава и да притегля плячката все по-близо до борда.
Тя отново освирепя. Тоя път обаче за по-кратко време. По-скоро се укроти, като че ли се остави безволево куката с неподдаващата се на зъбите й верига да я води.
Само когато силата на скрипеца измъкна главата й над водата и взе да изтегля нагоре и тялото й, когато усети във въздуха и гръдните си перки, тя направи последен опит за съпротива. Размята се, заусуква се.
Уви, много късно!
Безпощадното въже, намотавано бавно на макарата, я издигаше упорито, настойчиво, в някакво зловещо, неестествено възнесение.
Увисналите по гърдите й прилепала, объркани от това необичайно поведение на повелителката си, подушили нещо нередно, избързаха да се спасяват. Отпускаха се едно след друго и цопваха във водата, където след кратко суетене насам-натам, като не успяваха да намерят друг подходящ превоз, прилепваха към корпуса на катера. Все някой трябваше да ги носи.
Ето, Телената Обеца увисна цяла на куката!
Бил се натъкми да я посрещне с канджата, та да я придърпа на палубата.
А това? Провидението ли беше? Или всевластната Случайност?
Както обикаляше покрай брега със стадото си в дирене на каква да е плячка: тюлен, делфин или по-едра риба, Еднооката усети безпомощността на акулата.
Дали я позна, дали си спомни какво зло й бе причинила?
Или налетя ей така, от вродената си ненавист към целия акулски род?
Тя се засили и посегна със скок във въздуха да захапе главата й.
Само не предвиди поведението на Бил, който не възнамеряваше да отстъпва другиму насладата от толкова жадуваната разплата.
— Марш, негоднице! — изръмжа той и я прасна с канджата.
За огромното й туловище ударът не беше силен, но затова пък достатъчен да я смути, да наруши последователността на рефлексите й.
Тя едва свари да захапе края на източената акулска глава и да го отгризе ведно с окото.
После кой знае защо — дали задоволила злобата си или смутена от човешкото присъствие — хукна да догони глутницата си.
В това време Наполеон бе извъртял лебедката и уловената акула се пльосна върху палубата, като отново размаха освирепяла опашката си.
Видял я в това положение, тъй безпомощна, с окървавена глава, направо окаяна, Бил неволно усети нещо, което не бе и подозирал.