Акулите се стреснаха пред тоя задружен пристъп, от тия превъзхождащи ги хищници, разбъркаха реда си, забравиха целта си и хукнаха да се отървават — коя където свари.
Телената Обеца навлезе в рифа, залъкатуши из проломите между кораловите грамади, подплашвайки пъстрите тукашни рибки, които мигом се шмугваха в укритията си.
Дръпна се в бърлогата си старият дебелобърнест групер, изтегли се заднишком в своята дупка злобно озъбената мурена; вдигна прикриващия входа му камък изведнъж побледнелият октопод; наежиха се облегналите се като в ложа върху скалния корниз лангусти, чието присъствие издаваха неприбраните им дълги мустаци; намъкнал се набързо в дома си, омарът захлопна като врата отвора му с голямата си щипка.
Акулата чук намери това, което диреше — тесния проход под кораловия масив, през който минаваше водното течение.
Наистина, не знаеше къде да се скрие в такава беда. Да проплува толкова път сред такива опасности… Дали беше само подсъзнателен нагон или…
Тя навлезе вътре, колкото бе възможно по-навътре, и притихна. Течението, пораждано от стичащите се обратно в морето водни маси от налитащите между скалните улеи вълни, и тоя път щеше да промива хрилете й, и тоя път щеше да поддържа живота й, докато раните спряха да кървят, докато заздравееха и престанеха да примамват насам кръжащите наоколо възбудени нейни сродници.
Дали го съзнаваше, или постъпваше така по унаследения от далечните прадеди опит, наричан инстинкт?
Но каквото и да бъдеше, тя щеше да остане тук, докато отмине всяка заплаха. За глада не се тревожеше, свикнала бе да гладува — щеше да изтрае и сега.
Щеше да стои упорито толкова, колкото се налагаше.
А после отново щеше да поеме своя път из синия простор без почивка, в неуморно движение, с вечно незаситен стомах…
Макар и тъй осакатена…
Жизнеността й напираше във всеки неин мускул, във всяка нейна клетка — въпреки недъга й, какво от това, че е с едно око; въпреки досадните паразити и болезнените шипове на скатовете; въпреки глада; въпреки ужаса от дебнещите навред врагове.
Щеше да живее…