Без да се обърне, Хенри Кларк пристъпи към щорм-трапа и заслиза към привързаната за него гумена лодка.
Насред път се сети. Обърна се, махна с ръка за сбогом.
— Не ти се сърдя! — извика той. — Аз си отивам. Спазвам облога.
Вече влизаше в лодката, когато довърши:
— Няма да й се обаждам. Не бих понесъл.
Другият не каза нищо. Сякаш буца бе заседнала в гърлото му. Убеден беше, че не е виновен, а се чувствуваше тъй гузен. Като подлец.
Хенри вече гребеше към самолета си. Очите му навярно пак бяха просълзени. Както някога, като дете. И като момче. Винаги когато се почувствуваше безсилен, когато не можеше да се справи с нещо — било то математическа задача или житейска трудност. Затова някои му се подиграваха — плачлив като момиче.
А се оказа мъж. Повечето от познатите им се слисаха, щом научиха, че е станал летец. Плачливият, слабоват Хенри — летец. И то отличен пилот, за когото колегите му твърдяха, че не познава страх. И в авиационното училище, и после. Не го спирали нито буря и мрак, нито мъгла и зимна виелица.
А сега навярно плачеше.
Ето, влезе в машината си, прибра лодката, запали моторите. После се понесе по вълните, разцепвайки запенените им гребенчета, все по-бързо и по-бързо, докато набра достатъчна скорост, когато се откъсна от водата и косо, почти отвесно, в свещ се стрелна към висините.
Направи лупинг — лупинг с хидроплан! И отново — нагоре.
Клетият! Така смяташе да потули мъката, да изсуши сълзите си.
А Бил се изкачи на командната рубка да заеме поста си. Капитанът слезе долу, за да провери как е разпределен в трюма уловът.
Далече на запад, над хоризонта, пропълзя като гигантска космата гъсеница буреносният облак. И бавно запъпли насам — легнал ниско над самата вода, с някакъв зловещ тъмномаслинен оттенък. От време на време долитаха странни звуци — като стонове, като далечен крясък на чайки, като плач на дете. Тежка вълна заудря левия борд с усилващи се тласъци.
Долу, по палубата моряците затваряха люковете, закрепваха мрежите и крановете, завинтваха капаците на илюминаторите, проверяваха спасителните лодки.
Капитан Хук влезе в командната рубка.
— Дано се измъкнем! — почти изпъшка той.
И посегна към машинния телеграф, превъртя ръчката.
Пълен напред!
Моторите във вътрешността на траулера забумтяха, корпусът затрептя. Форщевенът вдигна край себе си като криле две разпенени вълни.
Джими Хук заповяда на рулевия:
— Десет градуса вдясно по компаса!
Онзи повтори заповедта, без да се помръдне:
— Да, десет градуса!
— Дръж така!
— Да, така държа, капитане!
Тогава отново се обърна към помощника си:
— Разчитам на теб, Бил. Аз ще сляза да си почина малко. Види се, ще танцуваме здраво. При нужда ще ме викаш, нали?
В отговор Бил изкозирува.
Капитанът се спусна пъргаво, необичайно пъргаво за годините си по трапа. Преди да си отдъхне, трябваше да провери навечеряли ли са се момчетата, прибрали ли са се в спалните помещения на носовия отсек.
Помощникът му се увлече в задълженията си: да следи ехолота и зададения курс, да слуша радиосигналите от брега и от други кораби, да сверява координатите. Бягайки от бурята, те се приближаваха към брега. А там са най-големите опасности за моряка, там имаше коварни плитчини, на които никой не би желал да заседне.
Смрачи се съвсем. А облачната космата гъсеница над хоризонта сякаш стоеше на едно място. Но вече не и гъсеница, а някакъв огнен звяр, по чийто гръб току припламваха далечни сияния. Както когато гладиш козината на котка в тъмна нощ. Там стихията вилнееше. И мълниите следваха една подир друга, почти неразличими, слели се в една. Ясно, разминали се бяха с бурята. По тъмносиньото небе заблещукаха едри звезди. Изглеждаха толкова ниски, че ха протегнеш ръка, и ще ги докоснеш.
Тук все още беше спокойно. Не се чуваше дори далечният им тътен. Само дето вълните не преставаха да нарастват, да подмятат траулера така, както бързаше да им се измъкне, в тромаво килово люлеене, при което кърмата понякога увисваше над зиналата зад нея пропаст и винтът забучаваше с вой в празното.
При едно случайно обръщане Бил видя Ева Хук. Загърната в мушамата си, с вдигната яка. В тъмнината не различи лицето й. Но беше тя, на борда нямаше друга жена. Стоеше на мостика, хванала се здраво в парапета, вперила поглед към корабния нос, където просветваха в малки фойерверки удрящите се в него огнени медузи и грейналите по кипналите гребени пиросоми.