Проверил още веднъж курса, хвърлил поглед към компаса, Бил излезе навън.
Ева вдигна към него очи:
— Отървахме ли се?
Той кимна:
— Май че…
И млъкна. Замълча и тя.
Но не след дълго обърна към него лице:
— Кога си отиде Хенри? И защо не се обади?
Бил измънка:
— Когато съобщиха за урагана.
Тя поклати глава:
— И не намери поне една минута да се сбогува?
Бил рядко се смущаваше. Имаше достатъчно воля и вяра в правотата си. Ненапразно някои го смятаха за „фукльо“. Всъщност по-добре фукльо, отколкото мижитурка.
А сега се чувствуваше като мижитурка.
— Трябваше… — почти заекна той.
Толкова неудобно. Противно.
Да каже или да не казва?
— Защо не се обади? — повтори въпроса си девойката.
Няма как, трябваше да даде отговор! Трябваше! Не можеше да я лъже, тъкмо нея не можеше…
И промълви:
— Той вече няма да идва при нас.
— Какво?
— Длъжен беше да се махне.
— Къде да се махне? Защо? От кого?
Ех, колко трудно било това, което доскоро му се струваше тъй логично и приемливо!
— За да не те среща вече.
И видя в мрака учудения й поглед.
— Какво съм му сторила, та не иска да ме среща?
Тоя разпит! Сякаш следовател. Тя правеше ли се, че не се досеща? По челото му неволно изби пот.
— Защото… Защото е влюбен в теб.
Длъжен беше да й каже това. Ако искаше да се смята почтен, да се уважава.
Тя пристъпи напред:
— Маха се, защото ме обича! Нещо не разбирам…
— Ех, не за това. Така определи жребият.
Блесналите й очи помръкнаха:
— Жребий! Какъв жребий?
След дълго колебание Бил отговори:
— Ева, не се сърди! Ще ти кажа всичко. Обичаме те и двамата. А сме приятели… За да не си пречим… Теглихме жребий. Хенри загуби…
Той чу задъханото й дишане:
— Жребий! Разигравали сте ме на лотария, така ли? Без да питате мен?
Гласът й беше не само гневен, но и озлобен, обжарен от обидата.
Тогава Бил забеляза чудото. Косата й засвети, грейна в меко виолетово сияние. Като бензинови горелки заискриха пламъчетата и по върховете на мачтите, по крановете, по радиоантената.
Огньовете на свети Елм! Слаби електрични изпразвания пред буря. Обяснимо природно явление, на което някога са приписвали чудодейна сила. Вярвали, че така свети Елм обещава на изпадналите в беда моряци закрилата си.
Щеше ли да защити и него сега?
А колко хубава изглеждаше така Ева! С тая огнена корона около главата, все едно нимбата на Мадоната.
Внезапно девойката се обърна, готова да се спусне по трапа. Но той неволно посегна, та я хвана за ръката. Сякаш винаги знаеше какво да стори.
— Ева, почакай!
Тя се спря.
— Почакай! Съзнавам, едва сега го осъзнах. Нечестно е било. Виждам, че сме те обидили, че сме те засегнали жестоко.
Едва изрече последните думи:
— Затова… и аз… ще си ида… Ще се махна… Девойката изкачи обратно стъпалото. Изправи се пред него:
— Слушай…
В тоя миг една необичайно голяма вълна разлюля кораба. Ева, застанала, без да се държи за никаква опора, залитна.
Ала Бил превари, хвана я навреме. Задържа я в прегръдката си повече, отколкото бе нужно, за да се изправи тя.
И чу тихия й шепот; почти разплакана от обида, от щастие, от надежда:
— Не, не си отивай!
3
От снощи акулата чук дебнеше делфините. Надяваше се някой стар делфин или пък болен, или пък заплеснал се някъде неопитен младок да поизостане, та да го нападне, да опита щастието си.
Тоя път никой не изостана. Още с мръкването стадото намали ход, събра се почти в куп. Децата се нагласиха до гръбните плавници на майките, а самците ги обкръжиха в защитен обръч, готови да отбият всяка вража атака.
Стръвницата подразбираше, всъщност убедена бе, че не ще успее да разбие тая жива крепост, ала не можеше и да се откаже от намеренията си. Впрочем тя не размисляше, примамваше я насам единствен гладът.
И все не дръзваше да се приближи, само се въртеше недалеч от плячката, на разстояние, което обсадените приемаха за допустимо. Дръзнеше ли да наруши тая невидима граница, рискуваше да предизвика дружния отпор на войнствените пазачи.
Сега делфините наистина спяха. Но спяха особено, по тяхному. Малко под повърхността. За секунди затварят очи, после за секунди ги отварят и отново заспиват, като всяка минута изплуват, за да поемат въздух, след което пак потъват.
При такъв сън не би могла да ги изненада. Все някое око гледа, все някое ухо слухти и по всяко време някое дихало изпраща предупредителния си сигнал, от който страничната й линия затрептява болезнено.