Морето беше непрогледно черно. Или не — не напълно черно, а като нощно небе, обсипано със звезди. Наоколо й палеха и гасяха светлинките си хиляди, милиони еуфазиди, скариди и какви ли не, които през деня потъват в мрачните дълбини. Подобна на грейнала луна, премина огнена медуза. Все едно падащи метеори, се стрелкаха насам-натам светещи калмарчета.
Акулата не ги и поглеждаше. Те бяха нейното обичайно обкръжение. Грижата й беше само да не изпусне спящите делфини.
Малко преди разсъмване стадото им отново пое на път. Стрелна се на изток в лудешка гонитба, повече подобна на игра. Ту един, ту друг, ту трети заподскачаха над вълните, зацвърчаха още по-оглушително.
Убедила се най-сетне, че напразно си губи времето, акулата чук кривна на запад, отказа се да ги следва, прегладняла, понесе се да търси нещо друго, какво да е, което става за ядене. Отгризаният жилав връх от перката на рибата меч безсъмнено не я бе заситил.
Всъщност нали това беше смисълът на съществуването й — ядене и от време на време размножаване. Останалото беше или бягство от по-силните, или сърбеж от паразитите. И всичко това — все в движение, движение без отдих.
Наоколо й, додето долавяше водните трептения страничната й линия, додето подушваше миризмите проточеният улей на ноздрите й, в просветващата синя безбрежност гъмжеше живот.
Ала това, което го биваше за храна, то имаше бързи перки и още отдалеч, усетило със своите сетива нетърпеливото потрепване на гладното й тяло, бягаше презглава да се спасява: едни като рибите тонове — до самата повърхност, други като летящите риби — над повърхността, трети като по-дребните от нея акули — надолу в дълбините.
Не бягаха тия, които не я интересуваха.
Ето, навлезе сред облак от еуфазиди, малките ракообразни животинки, които се носеха из водата подобно на облаците в небето, вече угасили фенерчетата си, станали почти невидими с прозрачните си телца, все едно лека розовата мътилка.
Тя не ги и погледна. Не само защото бяха дребосъци, при това невероятно пъргави. При всяко нейно доближаване отскачаха светкавично в някоя посока, която не можеше да се предвиди.
С тях се справя само синият кит, великанът, който пухтеше наблизо.
Ех, много месо има китът, ама недостижимо, додето е жив. Прекалено голям е и силен. С едно перване на могъщата си опашка може да я прати към дъното за радост на сродниците й.
Той се носеше почти до повърхността с отпусната долна челюст, раззинал уста, подобна на просторна пещера, с която загребваше цели езера вода ведно с блъскащите се там еуфазиди. Само от време на време се обръщаше настрани, а понякога дори на гръб, за да си затвори по-лесно устата, на което пречеше тежката му долна челюст. След това изтласкваше водата с дебелия си език, а дребният му улов оставаше вътре зад мрежата на роговите балени.
Малко по-нататък проточваше надолу неимоверно дългите си пипала физалията, чийто плаващ мехур грееше като опал в преливащи синкави и розови краски. Беше успяла да омотае с тях една малка риба.
Акулата чук едва сдържа алчността си да й отмъкне плячката. Но се отклони навреме. Тия отвратителни пипала пареха, както парят и някои от прилепналите по дъното актинии.
Виж, това става!
Полуметров калмар, кой знае защо зарязал пасажа си, прекоси пътя й.
Опитът, наследен от милиони прадеди, й подсказваше ясно, че ако някой е изостанал, значи е болен или стар, значи е слаб и може безнаказано да бъде уловен.
Тоя път не позна. Калмарът се оказа напълно здрав. Щом я усети, той изтласка водата през фунията си и се метна като стрела напред. Акулата го последва на часа. Ала той беше готов и за това. Отскочи встрани, като мигновено промени цвета си. И се закова на място. Хищницата го захапа, но тутакси разтърси с отвращение уродливата си глава, разбрала — уви, малко късно — хитростта му. Измамникът бе успял да пръсне струйка чернилка по форма, подобна на него самия. И тъкмо тая чернилка бе налапала акулата.
Няма що! Трябваше пак да се лута, пак да търси!
Или не, тоя път — не! Сега трябваше тя да бяга, усетила късно, когато вече я бе видяла, два пъти по-дългата от нея синя акула, която преследваше орляк летящи риби. Коремът й бе почти бял, а гърбът — син. И на тая дълбочина, един-два метра под повърхността, по него трептеше грейналата паяжина на пречупените от вълните слънчеви лъчи.
За щастие не забеляза, или пък се направи, че не е забелязала по-малката си родственица. Кой може да проумее какво става там, в малкия й мозък, под ниското чело, току зад източеното й рило.
Отмина подир летящите риби, които подхвръкваха във въздуха, като продължаваха да се засилват с по-силно развитата долна част на опашните перки — обратно на акулите, при които по-големи са горните дялове. Профучаваха така няколко десетки метра, после, внезапно навеждайки седефено блестящите си гръдни перки-крила, променяха рязко посоката и цопваха там, където преследвачката най-малко очакваше да се спуснат.