Стивън Гулд
Телепорт
На Ралф Вичинанца, който променя човешкия живот.
Бележка на автора
Предишните ми романи, в които става дума за телепортиране, „Джъмпър“ и „Рефлекс“, залегнаха в основата на филма „Телепорт“, заснет от студиата „Ню Риджънс“ и „Фокс“, и той ще бъде разпространен в началото на 2008 г. Подобно на повечето книги, създадени въз основа на филми, сюжетните събития и обстоятелства са адаптирани.
1.
Пустото място
На всеки един-два месеца с татко се качвахме на колата и прекосявахме предградията, селата и фермите, докато стигахме до Пустото място, както му виках аз. Веднъж гледах документален филм на Би Би Си за подобна местност — стори ми се, че я наричат Руби Хали, сега обаче знам, че всъщност е било Руб ал-Хали, „мястото на пустошта“. Представлява пясъчно море, което се равнява на една пета от Арабския полуостров, ала за нас такова място можеше да бъде Долината на смъртта, резерватът Хила или испанските Пиренеи, а веднъж дори и остров в Сиамския залив, до който доплавахме с лодка.
Но задължително трябваше да е пусто — да няма хора. За мене нямаше друго безопасно място, където да се упражнявам.
— Просто не можем да рискуваме, Гриф. Ако искаш да го правиш, това е единственият начин.
Тогава живеехме в Съединените щати, на осем хиляди километра от Англия, в Сан Диего, в апартамент, достроен над гараж, северно от Балбоа Парк, ала когато татко изричаше тия думи, се намирахме на сто и шейсет километра източно от къщи. Бяхме завили по прекия път за Юма, национално шосе 98, отбивка на междущатска магистрала 8. Беше горещ и ветровит ден и по асфалта навяваше пясък.
Тогава бях едва деветгодишен, нямах си представа как стоят нещата, все питах, все препирах.
— Тогава защо изобщо го правим — защо поемаме дори само този риск?
Той ме погледна и въздъхна, после върна очи към пътя и леко зави, за да избегне един носен от вятъра сух храст пустинни тръни, голям колкото фолксваген.
— Всичко се свежда до това… можеш ли да го направиш. Можеш ли да се откажеш от него? Имам предвид, за мен ще е все едно да прекарам остатъка от живота си в инвалидна количка, въпреки че мога да ходя. Ще се преструвам, че не съм способен на нищо, нали разбираш, ще се насилвам да върша всичко по мъчния начин, когато бих могъл просто да стана, да направя няколко крачки и да достигна нужното ми нещо и без помощта на рампа за количката, дори на по-висока лавица.
Той малко увеличи скоростта — бяхме стигнали до скалист участък, където не навяваше чак толкова много пясък.
— А и това си е дарба, по дяволите! Защо да не го правиш? Само защото ония… — Татко стисна устни и насочи вниманието си обратно към пътя.
Не продължих да ровичкам, като никога. Родителите ми просто нямаха желание да приказват за някои неща и едно от тях беше случилото се в Оксфорд, когато на петгодишна възраст скочих за пръв път от стълбището на Паметника на мъчениците пред цял автобус туристи. Е, не точно тогава, а после, щом стана онова, което ни накара да напуснем Великобритания и постоянно да се местим.
Татко внимателно следеше километража и се консултираше с картата. За пръв път идваше из тоя край — нашите Пусти места винаги бяха различни. Затова подмина пътя и със закъснение забеляза разклонението, защото куп сухи пустинни храсти скриваше решетката, служеща като преграда за добитъка — после просто върна назад и зави, превключвайки на четири предавки в мига, в който потегли по голия пясък.
— Кажи ми правилата — нареди той.
— Стига де, тате! — Знаех правилата. Още откакто навърших шест години.
— Какво тогава, да се връщаме вкъщи, а? Два часа път е, но ще обърна.
Вдигнах ръка.
— Добре де, добре! — Изпънах четири пръста и започнах да ги отмятам един по един. — Никога не скачай на място, където може да те види някой. Никога не скачай близо до вкъщи. Никога не скачай два пъти до и от едно и също място. И никога, ама абсолютно никога не скачай, ако не се налага — или ако не ми кажете вие с мама.
— А какво означава, „ако не се налага“?
— Ако няма да пострадам или да ме хванат.
— Кой да те убие или хване?
— Който и да е. — Ония. Не знаех повече. Непознатите от Оксфорд.
— А какво ще се случи, ако нарушиш правилата?
— Ще трябва да се преместим. Пак.
— Да. Пак.
Продължихме още четирийсет и пет минути нататък, само че бавно.
— Тук става. Иначе прекалено ще се приближим до границата. Не бива да привличаме вниманието на граничарите. — Татко зави по едно сухо дере и се отдалечи така, че да не се виждаме от пътя. От двете ни страни се издигаха високи склонове.