Мъжката тоалетна смърдеше. Изглеждах ужасяващо в огледалото. Косата ми беше сплъстена, под очите ми тъмнееха сенки. Мъчително се извъртях, за да се видя отзад. Долният край на тениската ми кафенееше от прах и засъхнала кръв. За щастие, от прахта петната по-скоро имаха вид на следи от някаква червеникава кал, отколкото от кръв, иначе подозирам, че продавачката щеше да каже нещо — или направо да се обади в полицията.
Направих опит да изпера кръвта, обаче петното само стана още по-голямо. В шишето с течен сапун нямаше нищо и въпреки че се налагаше, не можех да се насиля пак да облека тениската. Тя беше мокра и мръсна и макар раната на хълбока ми да бе превързана, не исках тъканта да се допира до нея.
Оставих я на ръба на мивката и скочих.
В първия момент си помислих, че съм направил адски немарлив скок — всички чекмеджета бяха измъкнати и захвърлени в безпорядък, матраците бяха преобърнати и лежаха напречно върху рамките. Дрехите от закачалките се въргаляха по пода на дрешника.
Само че бяха неподвижни, а не хвърчаха във въздуха. Някой друг беше виновен за бъркотията. Вцепених се и наострих слух.
Искаше ми се да чуя нещо. Искаше ми се да чуя баща ми да разговаря с мама. Тишината бе тягостна, смачкваше ме като дневен зной. После се разнесе изщракване, глух звук и бръмчене. Сърцето ми затуптя като чук.
Уф. Включваше се климатикът.
Подадох си главата в коридора. На пода бяха захвърлени всевъзможни неща — книги, съдове. Започнах да забелязвам черния прах, беше почти навсякъде. Прах за снемане на отпечатъци. В стените имаше дупки, големи, неравни, с изпъкнали ръбове, все едно нещо е вадено от тях.
На пода в дневната видях покриваща лепенка, точно като по телевизията, два силуета, очертани с покриваща лепенка. И засъхнала кръв.
Извърнах се — по-точно избягах. Когато погледнах през прозорците до вратата, видях жълта лента, опъната в горния край на стълбището. С надпис: „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ: НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.
Край тротоара бе спряла патрулна кола, със спуснати стъкла. Не виждах дали някой седи зад волана, ала след малко се разнесе пращене и дрезгав глас, като от радиостанция.
Мама му стара.
Отдръпнах се от вратата и бързо се върнах в спалнята си. Лейкопластът на хълбока ми болезнено опъваше раната. Взех една тениска, дънки, бельо, маратонки и чорапи. Бяха съборили повечето книги от етажерката, обаче успях да намеря паспорта и скритото си съкровище, джобните ми пари за месец и половина, където ги бях оставил, зад „Острова на съкровищата“ и „Малък, голям“ на долната лавица.
Обърнах се към стената, за да взема и скиците си, ала ги нямаше. Не ги открих и на пода.
Отпред се разнесе шум, напомнящ стъпки по стълбището, затова притиснах вещите към гърдите си и скочих.
Озовах се пак на Пустото място, до опръскания с боя камък, заобиколен от вихрещи се във въздуха пясък и суха трева. Чух жужене — засъхналата кръв на земята привличаше мухи. Помислих си за бандитите, които бяха нападнали Пабло, обаче наоколо не се мяркаше никой. Видях стъпките на Сам и Консуело, които ме бяха пренесли от там.
Покатерих се върху една скала, за да се преоблека в чистите дрехи. Внимателно нахлузих дънките върху превръзката на хълбока ми и изтръсках пясъка от петите си, за да си обуя чорапите и маратонките. Отне ми известно време да си представя тоалетната в бензиностанцията достатъчно ясно, за да скоча обратно там. Накрая работата свърши споменът за вонята. Напъхах окървавените дрехи в коша за боклук, под употребените хартиени кърпи.
Когато излязох, отпред ме чакаше мъж със сърдито изражение.
— Направо щеше да строшиш вратата. Какво стана, да не се залости? Затова ли се бави толкова дълго, мамка ти? — И влетя в тоалетната покрай мене, без да отговори на моето плахо, смутено „Извинявайте“.
Навън бяха и линейката, и полицията. Санитарите пренасяха Пабло от брезентовата носилка върху модерна количка. Консуело ги наблюдаваше, докато Сам просто стоеше пред вратата на магазина и приказваше с униформен шериф.
Минах отзад при хладилните витрини и си взех голямо шише гаторада, а после и чипс. Американски чипс. Ето какво ми липсва от Англия — всички ония разнообразни чипсове. Ростбиф с хрян ми беше любимият.
Платих със собствените си пари и се върнах отпред, настрани от Сам и шерифа, на една пейка под сянката на навеса. Гаторадата си я биваше, обаче чипсът беше невероятен, сякаш тялото ми копнееше за сол. За малко да ида и да си купя втора опаковка, ала въпреки че устата ми крещеше „да“, стомахът ми отсичаше „не“. Отпуснах се назад и продължих да си пия енергийната напитка.
Шерифът се върна в колата си и извади карта. Двамата със Сам малко се приближиха към мене, за да я разгънат върху капака на една кофа за смет. Брадатия му посочи конкретно място и го чух да казва: