— … твърди, че били трима. Говорели на испански, и с него, и помежду си. Може да е конкурентна каналджийска банда — виждал съм и такива неща.
— Забеляза ли някакви коли?
Сам поклати глава.
— Само прах. Нали разбираш, прашна диря, обаче на много километри от мене. Нормално. Не бях достатъчно близо, за да ги разпозная. Пък и се пазех. Не исках да се натъкна на същите гадняри, които са ограбили Пабло.
— Хмм. — Шерифът килна назад шапката си. — А да си попадал на някого в пустинята, който не е бил с кола? Някой, който е имал нужда само от малко вода, ама иначе е движил на собствен ход?
Брадатия се засмя.
— Днес не, Кен. Ония, дето го правят както трябва, пресичат границата нощем и се крият по време на дневната жега. Може да са ни видели с Консуело. Обикновено хич не ги и мяркам, освен ако не са загазили. — Той вирна брадичка по посока на линейката.
— Добре, ясно. Сега пак там ли отиваш?
— Не, край за днес. Прибирам се вкъщи.
— Хммм. Добре. Ще съобщя на щатската полиция и граничните. Ако се натъкнеш на нещо подозрително, ще ни се обадиш, нали?
— Непременно.
Те се ръкуваха. Шерифът се върна в колата си и включи радиостанцията.
Сам ме стрелна с поглед и понечи да влезе в магазина, после спря.
— А, ето къде си бил. Откъде намери тия дрехи?
Отворих уста, обаче какво можех да му кажа? Какво по-точно?
— Не съм ги гепил. — Изправих се и му протегнах джапанките и двата долара, които ми беше дал. Когато ги пое от мене, тежко се строполих обратно на пейката, тотално изненадан. Коленете ми се бяха огънали и ми се струваше, че бензиновите колонки се олюляват на вятъра. — Уф.
— Свят ти се зави, а? — Той продължи да ме наблюдава. — Ще налея бензин. Не ми се налага чак толкова, ама ще дам време на шерифа да се махне. Ти само си седи тук, нали така? Ще ми се да… уф, добре де. Само си седи тук. Почивай. Ако ти призлее, наведи глава между коленете си.
Кимнах.
Сам се върна при пикапа. Тъкмо бяха настанили Пабло в линейката и моят спасител размени няколко думи със санитаря, преди да затворят вратите и да потеглят по шосето със светещи светлини, но без да надуват сирената. Затворих очи за няколко секунди — поне така ми се стори — и после пикапът изведнъж се озова там, точно пред мене.
— Защо не си полегнеш отзад, Гриф?
Зачудих се дали изобщо трябва да тръгвам с тях, но не знаех какво друго да сторя. Мисълта да си легна наистина ме привличаше. Кимнах и той ми помогна да се покатеря през задния капак и да се отпусна върху брезентовата носилка. Подаде ми едно сгънато одеяло, което да си подложа вместо възглавница.
— Ще пътуваме на запад, та купето би трябвало да те скрива от слънцето, ще отнеме около четирийсет и пет минути, окей?
— Окей — отвърнах.
Брадатия пъхна гаторадата между ръката и хълбока ми. Прищя ми се да отпия една глътка, само че тока щеше да ми струва прекалено голямо усилие.
Изобщо не си спомням как е потеглил от бензиностанцията.
3
Горящите мостове
Консуело живееше при Сам, но отношенията им бяха странни — тя беше нещо като домашна прислужница, а той — нейното момченце. Искам да кажа, че жената чистеше, готвеше и переше. Същевременно обаче постоянно го гълчеше, дълги изблици на скорострелен испански, на които Брадатия почти винаги отговаряше: „Claro que si!“, „Ясно!“ Отначало мислех, че са женени, само че тя си имаше самостоятелна малка спалня отзад, с цяла стена, окичена с икони — светците, Богородица и Исус.
На другия ден след като ме бяха намерили, двамата си останаха вкъщи, през следващите четири дни обаче товареха на пикапа носилката, разни медицински неща и шишета с вода и потегляха.
Консуело ми готвеше обяд и ми го показваше, преди да тръгнат.
— Ahi te deje listo to lonche. — После прибавяше: — Descanza y bebe mucha agua9. — И имитираше пиене на вода от бутилка.
— Claro que si! — отвръщах й аз.
Сам се засмиваше и тя пак започваше да го гълчи.
Първия ден наистина си почивах и пих mucha вода. И спах. Нямах проблем да спя. Бях уморен, но всъщност ме изтощаваше мисленето за каквото и да е — така де, за мама и тате. Или плачех, или спях, а понякога едновременно правех и двете.
На втория ден излязох навън да се поразходя. Намирах се в стара кирпичена къща насред пустинята, с порутени постройки за говеда и коне, каквито обаче отдавна нямаше. Единствените животни, които евентуално можеха да се нарекат домашни, бяха няколко подивели котки.
— Те все се окотват, ама койотите не им позволяват прекалено да се размножат — обясни ми Сам. — През петдесетте баща ми разпродаде повечето земя, отказа се от ранчото и се хвана да ръководи кооперацията в града, но всичко наоколо е било собственост на рода ми още отпреди Договора от Гуадалупе Идалго10. Земята нямаше да остане наша, ако не се бяхме сродявали с белите, именно заради това не са ни я отнели. Нищо, че уж никой не искал тая гадна пустиня.