Чак на около километър и половина имало съседи, по-близо не живеел никой.
— Водата е кът. Аз имам извор, но из тия краища най-често трябва да забиваш сонда на сто и осемдесет метра дълбочина, за да изкараш вода.
Прекарвах повечето време отвън до бетонния каптаж. Водата изтичаше от малък отвор в ръба и се вливаше в едно дере. Не след дълго поточето попиваше в песъчливото дъно, ала това влажно кътче от дерето обрастваше в буйна зеленина. Три големи тополи хвърляха сянка върху каптажа през по-голямата част от деня и ако седях неподвижно, със сигурност можех да видя птици, зайци, сърни, а веднъж Сам ми посочи пресни следи по мокрия пясък:
— Пустинни овце. Срещат се много рядко.
На третия ден скочих до Балбоа Парк, откъм южния край при авиокосмическия музей, и прекосих И-5 по Парк Булевард Бридж, за да отида на И Стрийт в центъра, където се намираше обществената библиотека. В града беше много по-прохладно, поради близостта на океана и така нататък, ала все пак често се налагаше да си почивам.
От пластмасовото прозорче на един автомат за вестници пред библиотеката ме зяпаше собственото ми лице, все едно ме бяха напъхали в тая метална кутия.
Какви наркодилъри? Бръкнах в джоба си за монети, обаче изведнъж ми се стори, че всички на улицата са се вторачили в мене. Обърнах се и влязох в библиотеката, отидох отзад в мъжкия клозет и се заключих в една от кабинките.
Убийство на наркодилъри ли? Пълен абсурд.
След половин час си подадох главата от тоалетната, но не видях тълпа от полицаи, както бях очаквал. Явно абсолютно никой не се интересуваше от мене, затова се запътих към периодичните издания, взех броя на „Юниън Трибюн“ и си намерих стол с изглед към ъгъла. Бяха използвали снимката от маминото бюро. Беше я направила преди три месеца в зоологическата градина.
Полицията продължава да издирва изчезналия деветгодишен Грифин О’Конър (вж. снимката), след като в нощта на четвъртък намери двамата му родители убити в апартамента им на Тсксас Стрийт. ДНК тестовете на кръвта, открита на местопрестъплението, сочат, че е на момчето, и има опасения, че то също е мъртво, но от него няма нито следа. За последен път е видяно в четвъртък следобед на тренировка по карате. Умоляват се лицата, които разполагат с информация по случая, да се свържат с полицията или с независимата организация „Краймстопърс“ на телефон (888) 580-ТИПС.
Откритото в жилището голямо количество кокаин кара полицията да смята, че британските граждани Робърт и Хана О’Конър са замесени в трафик и продажба на дрога и че убийството или с извършено от конкурентна банда, или е резултат от провалена наркосделка.
Пълни глупости. Мама се сърдеше дори когато татко обръщаше повече от една халба бира в някоя кръчма, защото в рода й имаше алкохолици. Защо полицията си мислеше, че… така де, щото бяха намерили кокаин. А по-рано кокаинът го нямаше, нали така?
За миг ме обзе съмнение, миг на преобръщащ света ми смут, после поклатих глава. Щом вкъщи е имало кокаин, някой трябваше да го е донесъл, а колкото и пъти да бях гледал по телевизията такива неща, едва ли бяха ченгетата. Значи оставаха убийците, но защо?
Защото на никого не му пука за съдбата на наркодилърите.
Защото никой нямаше да настоява полицията да разкрие извършителите, ако самите жертви са престъпници. И ченгетата щяха да търсят по грешна следа — други наркотрафиканти в града, а не хората, които ни следяха още от Англия.
Оставих вестника на мястото му, вмъкнах се между два стелажа и скочих в началното училище, между живия плет и стълбището, близо до дома ни. Не исках направо да ида там. Боях се, че още го наблюдават. Ако търсеха мене, може би ме чакаха вътре да се появя отново. И щяха да ме убият.
Мъртъв.
Като мама. Като татко.
Не разбирах. Нищо не им бях сторил. Бях напълно убеден, че и мама и татко нищо не са им направили. Беше ми напълно ясно обаче, че искат да ме убият.
Запътих се към апартамента и още на първата крачка ме спря една жена с бебешка количка.
— Ти не си ли онова британче, чиито родители бяха…
— Не, госпожа — отговорих с южняшки акцент, защото не можех да имитирам друг американски говор. — Само дето приличам на него. Вие сте вторият човек за днес, който ми го казва.