— Сам! Necesitamos habas. Окей?
Той я погледна през рамо.
— Окей. Mariana compro?
— Tempranito en la manana!12
— Добре, рано. — Сам сви рамене и пак се обърна към мен. — Какво искаш да кажеш, какво си направил? Да не си им убил кучето или нещо от тоя род? Или си им се изпикал в басейна? И че пак ще го направиш?
Против правилата е. Изобщо нямаше да ми повярва, ако не му покажех. Какво значение има дали ще ми повярва? Усещах, че има значение. Пък и това бяха правилата на мама и татко, а те бяха мъртви.
— Спомняш ли си на бензиностанцията, когато ме попита откъде съм ги взел? — Посочих ризата и дънките си.
Той присви очи.
— Да. Реших, че си ги скрил по-рано някъде наоколо.
Поклатих глава и се изправих.
— На Консуело й трябва фасул.
— Да, утре сутрин ще купя.
Скочих в супермаркета в Сан Диего, откъдето преди това бях купил чипса и салсата. Взех десеткилограмово платнено чувалче шарен фасул и го платих на бързата каса.
Появих се обратно четири минути след като бях изчезнал от хола на Сам. Столът, на който беше седял, лежеше прекатурен на пода. Той стоеше в ъгъла и наливаше нещо от бутилка в чаша, ала въздухът се завихри при завръщането ми и ръката му се разтрепери, разливайки течността.
— По дяволите!
Повдигнах чувалчето.
— Фасулът.
Сам ме зяпна за миг и изгълта на един дъх чашата. Отнесох покупката си в кухнята и я оставих на плота.
Консуело се изненада, после се зарадва.
— Bueno! — Тя изстреля няколко думи на испански по посока на хола, откъдето й отговори гласът на Сам, по-дрезгав от обикновено:
— Si. Yo se13.
Върнах се и седнах на дивана.
След малко той остави шишето и дойде с чашата си при мене. Изправи стола и седна, тоя път нормално, само че някак прекалено отпуснато.
— Какво беше това? — тихо попита Сам, все още с дрезгав глас. Дъхна ми на уиски, което ми напомни за татковия ежеседмичен скоч.
— Отидох в „Сейфуей“, в Сан Диего, купих фасула и се върнах.
— За фасула разбрах. Как го купи?
— На бързата каса нямаше никой.
— Хм, добре де, дотук ясно. Не загрявам обаче как става това с пътуването до Сан Диего.
Кимнах.
— Това е нещото, което мога да правя. Скочих. Телепортирах се. Наричай го както щеш.
— Така ли взе дрехите?
Отново кимнах.
— Да, върнах се в нашия апартамент и взех джобните си пари и паспорта си. — Гласът ми затрепери и сподавено прибавих: — Очертанията на телата още бяха там… и кръвта. И някой се качваше по стълбището, затова скочих.
— Дишай дълбоко, малкият. Успокой се.
Кимнах и го послушах. Туптенето на сърцето ми постепенно се нормализира.
— Откога го можеш това нещо? — след малко попита той.
— За пръв път го направих на пет години, тогава живеехме в Оксфорд. Публично. Пред свидетели. Оттогава все се местим.
— Къде се местите? Защо?
— Татко и мама казваха, че е задето разни хора започнали да идват в службата им и да ги разпитват. После за малко да ме сгазят на улицата. Помислих си, че е някой нехаен шофьор. Както и да е, отскочих зад една пощенска кутия и той не ме сгази, обаче отмина, не спря. Голяма работа, казах си. Но мама беше видяла всичко от прозореца. Чух я да разправя на тате, че онзи ме чакал да пресека улицата.
Сам прекара език по зъбите си.
— Навсякъде ли можеш да отиваш?
— Навсякъде, където съм бил — трябва ясно да си спомня мястото.
Той пресуши остатъка от уискито си.
— Разбирам защо те търсят — ще им свършиш добра работа. Ама защо искат да те убият? Ако аз можех това, което можеш ти, и ако бях такъв човек… Щях да искам да те пипна и да те използвам.
— Е, и татко е споменавал за подобна възможност. Когато прочетохме оная книга на Стивън Кинг за момичето, дето било отвлечено от властите.
— „Живата факла“ — вметна Сам. — Не съм я чел, обаче гледах филма.
— Да, с Дрю Баримор. Взехме го от видеотеката, след като прочетохме книгата.
— Но защо не се ръководят от подобни мотиви? Защо искат да те убият?
Сърцето ми пак се разтуптя и се задъхах. Преди Сам да успее да се обади, няколко пъти дълбоко и бавно си поех дъх. Скръбта беше едно от нещата, които слабостта ми приглушаваше, обаче сега осъзнах и другото.
Беше страх.
Щяха да ме убият. Бяха ни следили над пет години и след като ни намериха, се опитаха да ме убият. Прииска ми се да се скрия под леглото. Да се свия на кълбо и да се заровя под земята.
Опитах се просто да дишам дълбоко. Ала въпросът на Сам продължаваше да виси във въздуха — като падаща чаша мляко. Не можеш да я хванеш навреме, само я наблюдаваш как пада в очакване на разливащата се локва бяла течност и натрошено стъкло.