— Не знам защо искат да ме убият.
По-късно, след вечеря, в здрача след залез-слънце, предупредих Сам, че се връщам в апартамента.
— Защо?
— Ами, например, защото дрехите ми започват да се вмирисват. Искам да си взема вещите.
— Няма ли да те чакат, как мислиш?
— Естествено! — Гласът ми прозвуча пискливо. Затворих уста и отново се съсредоточих върху дълбокото дишане. Зачудих се дали не пипвам астма или нещо от тоя род. След малко прибавих: — Няма да ида направо там. Ще скоча в квартала и ще поогледам.
— Дрехи могат и да се купят, малкият.
Извадих съкровището си и го оставих на масичката. Шейсет и три долара и малко дребни, петнайсет франка, седем лири, осем шилинга и четири пенса.
— Няма да ми стигнат за дълго, нали? Освен това… днес имам рожден ден. Ставам на десет. Би трябвало да мога да си взема багажа.
— Сериозно, смятам, че не бива да…
Не чух останалото, но докато вървях към къщи от скривалището си зад живия плет на даскалото, се чувствах гузен. Надявах се, че не съм всял прекалено голям безпорядък в хола. Сам не ми беше сторил нищо лошо, дори ми бе помогнал, а аз какво бях направил за него, освен че донесох чувалчето фасул?
По-рано нашият апартамент е бил използван като склад над самостоятелния гараж на малка къща на Тексас Стрийт, обаче сега даваха самата къща под наем отделно и бяха разделили двора с ограда. Покрай нея минаваше тясна пътека, ала на улицата чакаше патрулка, горе-долу там, където я бях видял и предишния път. Полицаят вътре четеше на светлината на лампичката в купето.
Върнах се обратно и завих по пряката, като се криех в сенките и избягвах задните дворове с кучета. За щастие повечето бяха в къщите, а единственото, което не беше, голям лабрадор на име Лъки, живееше в къщата пред нас и ме познаваше. В ъгъла на оградата на неговия заден двор имаше дупка. Клекнах и проврях ръка да го почеша по главата. Лъки запъхтя и се примъкна към оградата. Чешех го по шията, когато усетих, че наостря уши и обръща глава надясно, по посока на уличката. Последва вяло излайване и кучето пак навря глава под пръстите ми. След още няколко секунди чесане чух далечни стъпки по чакъла.
Оградата на Лъки хвърляше плътна сянка отгоре ми. Скриваше ме и огромен хибискус, който се надвесваше над уличката откъм ъгъла на нашия двор. Надниквайки приклекнал иззад храста, видях силуетите на трима мъже, очертани на светлината на далечна улична лампа. Единият носеше сак през рамо и тримата се движеха странно — повдигаха крак от земята и после първо стъпваха на пета, преди да отпуснат тежестта си и върху пръстите.
Бързо дръпнах глава назад от страх, че са ме видели, и наистина чух някой да пита:
— Какво е онова там?
Тогава Лъки избухна в лай, точно до главата ми. За малко да изскоча на уличката, обаче разбрах, че той лае срещу гласа.
На задната врата се появи собственикът на кучето, господин Мейхю.
— Лъки! Довлечи си лаещия задник тук! — Лабрадорът скокливо се затича към господаря си. — Какво чу? — тихо попита господин Мейхю и го пусна да влезе в къщата, ала остана за момент на верандата и се заслуша. Зачудих се дали Лъки е лаел през нощта, когато убиха мама и тате.
След малко чух вратата отново да изскърцва и силуетът на господин Мейхю се очерта на прозореца в кухнята.
Понаведох се напред и се втренчих през клоните на хибискуса. Лаят на Лъки беше накарал тримата мъже да се прилепят към вратата на гаража, но след прибирането на господин Мейхю отново се задействаха.
Стълбището на апартамента се спускаше на улицата и се виждаше от паркираната отпред патрулна кола. Вместо да мине оттам, оня със сака го остави отстрани и застана между другите двама, които приклекнаха на едно коляно, хванаха го за глезените, рязко се изправиха и го подхвърлиха нагоре.
Той се хвана за перилата и стъпи с крак върху площадката, почти без да издава шум, после се прехвърли през парапета и се приведе пред вратата. Предполагах, че е заключена, обаче той я отвори моментално. След това отново се изправи и се наведе над парапета. Мъжете долу му подхвърлиха сака. За малко да го изпусне — успя да сграбчи ремъка в последния момент.
— Внимавай бе, брато!
— Шшт!
— Я не ми шъткай! Детонаторите щяха да вдигнат много по-голям шум от мен.
Познах гласа. Мъжът е бристолския акцент.
Оня на площадката се вмъкна в апартамента. Двамата долу се скриха обратно в сянката на гаража.
— Какво пречи на оная машинария да сигнализира на някой друг, на полицията или хазяина?
— Сензорът на вратата. Хората, които влизат нормално, няма да я задействат. Обаче, ако някой просто се появи вътре, сензорът за движение ще реагира, за разлика от сензора на вратата, загряваш ли? И ще му даде да се разбере.