„Както направихте с родителите ми ли?“ Заопипвах наоколо за камък — голям камък, който да хвърля или с който да ударя. Под оградата имаше ред тухли, за да не може Лъки да си изрови дупка. Успях да измъкна крайната, счупена половинка, поставена, за да допълни реда. Можех да ги замеря с нея и да скоча. Или да скоча до тях и да ударя всеки от двамата по лицето?
Ръцете ми трепереха и не знаех дали е от страх или от гняв, ала се съмнявах, че ще улуча нещо.
Оня горе излезе от апартамента и хвърли празния сак през парапета, после го прескочи, провеси се на ръце и скочи.
По дяволите!
Скочих насред улицата и бързо се приближих към патрулката.
— Ей! — прошепнах.
Ченгето се сепна от изненада, изпусна книгата и плъзна длан към кобура си.
— Ти не си ли…
— Да! Но ей там са хората, които убиха родителите ми! — посочих с показалец тухлената пътека към стълбището. — Зад гаража.
Само че те вече не бяха зад гаража.
Куршуми разбиха страничните стъкла и в следващия момент полицаят се преви с глава, наполовина провесена през прозореца, опипвайки с пръсти нещото, което стърчеше от гърлото му, нещо с висяща от него жица, и после се озовах на Пустото място сред вихрушка от прах и храсти.
„Божичко, божичко, леле божичко!“ Дали ме бяха видели да скачам? Когато се бях появил при патрулката? Ама това беше от отсрещната страна, не откъм тях. Аз съм нисък — колата би трябвало да ме е скривала.
Все още стисках тухлата в ръка. По ризата ми имаше кръв. Кръвта на ченгето.
Скочих обратно на уличката и се озърнах към пътеката. Тримата бяха при колата, насочили оръжията си, всеки наблюдаваше различна посока, но едновременно се обърнаха към мене още щом се появих.
„Усещат кога скачам.“
Мъжете се затичаха към апартамента и аз пак скочих, но само по-нататък на уличката, под прозореца на моята стая. Чух стъпките им по стълбището и с все сила запратих тухлата през прозореца.
Огън, светлина, шум и хвърчащи стъкла. Не можех да остана там, даже да се бях помъчил, обаче се върнах на съседната пряка още щом се озовах на Пустото място.
Наоколо още валяха останки, покривът на апартамента го нямаше и сякаш виеха всички автомобилни аларми в града. Предпазливо закрачих по тротоара — десетки хора наизлизаха от домовете си и опулено зяпаха нататък по улицата.
Върнах се и надникнах в уличката, откъдето бях видял да идват мъжете. След малко се появиха двама от тях, като мъкнеха третия, прехвърлили ръцете му през раменете си. Когато минаха под уличната лампа, видях кръв по лицата им — от хвърчащите стъкла, реших аз. Единият буквално пушеше — от косата и рамото му се вдигаше дим.
На улицата се появи кола, която рязко наби спирачки. Натикаха мъжа, който не можеше да ходи, отзад и се качиха от двете му страни, после колата потегли към мене.
Скрих се зад едно дърво и я проследих с поглед. На следващата пряка зави надясно. Воят на аларми в далечината бе заглушен от усилващ се писък на линейки.
За миг обмислих дали да не се върна в апартамента, за да проверя дали е останало нещо за взимане, обаче целият квартал беше на крак и прекалено много от съседите ме познаваха по лице.
Скочих.
4
Скакалци и въглени
Когато рейсът спря в Ла Крусесита, помислих, че това е само поредната спирка. Вече пет дни пътувахме с второкласни автобуси и ruteras — бусове, в които возеха даже кокошки и в които неведнъж се бях озовавал с бебе или малко дете в скута. Една нощ се настанихме в хотел в Мексико Сити, но иначе спяхме както сварехме в претъпканите, друсащи рейсове.
— Hemos llegado — съобщи Консуело и след пет дни слушане само на испански, веднага я разбрах.
Бяхме пристигнали. Не усещах мириса на море. Не го виждах. Миришеше на дизелов дим от рейса. Миришеше на нещо, свързано с добитък. Миришеше на пържен лук.
Стомахът ми закурка. Освен малко чипс в автобуса, за последен път бяхме яли в Оахака, преди половин ден.
Повечето пътници, които слязоха в Ла Крусесита, поеха по улицата към центъра, Консуело обаче ме поведе зад автогарата и оттам нагоре по горист хълм, по пътека, обрасла с банани и храсталаци. Беше влажно, ала не прекалено горещо — не като на някои места по пътя, където трябваше да призовавам на помощ цялата си воля, за да не скоча в някой прохладен мол.
Изкачихме хребета на хълма за по-малко от десет минути и закрачихме под ветрец, който наистина донасяше мирис на море. Взирайки се между дърветата, зърнах сапфиреносини отблясъци. Консуело продължи в посока, противоположна на водата, но слава Богу, пак под ласките на бриза. След още пет минути тя посочи един червен керемиден покрив на склона под нас: