— Finalemente hemos llegado!14
Направих няколко крачки, за да го разгледам по-добре между дърветата. Видях сграда с тесни крила, ограждащи от три страни тухлен двор. Откъм открития край имаше ниска стена, но забелязах и нов строеж — разширяваха двете крила.
Консуело се прекръсти и се обърна към мене.
— Уолмарт. Окей, Грифин?
През цялото пътуване бяхме работили по моя испански.
— No, acuerdate me llamo Guillermo!
— Окей. Lo recordare. Уолмарт, окей, Гилермо?
— Claro que si! — потвърдих. — Un momento15.
Когато за пръв път скочих пред нея, Консуело отиде при къта с иконите в стаята си и се върна с шишенце прозрачна течност. Напръска ме по лицето и гърдите и поде дълга тирада на латински, започваща с думите „Exorcizo te“16, обаче не загрях нищо повече, сериозно.
Последва изключително дълъг спор и дискусия между Сам и Консуело, по време на които тя все повтаряше думите „diablo“ и „demonio“, а той — „milagro“, чудо. Накрая, за да уредим проблема, трябваше да ида в Ел Сентро с нея, да коленича в параклиса „Богородица от Гуаделупе“, да се прекръстя със светена вода и да се причестя на месата, с което май че сторих грях, защото не бях католик, обаче тя не се интересуваше от греха като такъв, а от poderes del infierno, дяволските способности. Консуело заключи, че не съм демон, нито съм обладан, ама така и не успя напълно да свикне с това.
Сам го нямаше вкъщи, но багажът чакаше там, където го бяхме оставили — в старата конюшня — две градинарски колички (по-големи от обикновените ръчни колички) и огромна камара дрехи, обувки, играчки, пелени (за последното бебе на дъщеря й) и инструменти. Започнах с количките, по една на скок, така пренесох всичко. Консуело взимаше донесеното от мене, увиваше го и го редеше в количките, докато накрая овърза получилия се висок до главата куп. Не всичко беше купено от Уолмарт. Само повечето неща. Пътят до къщата бе неравен, ала по нанадолнище, тъй че въпросът беше да не оставим количките да ни избягат, а не да ги бутаме. Първа ни видя майката на Консуело, главата на фамилията. Последваха сълзи и прегръдки. Консуело не си бе ходила от погребението на мъжа й и сина й преди три години.
Появиха се дечурлига и неколцина възрастни, но повечето възрастни бяха на работа, а големите деца — on la escuela, на училище.
Представиха ме като сирачето Гилермо.
Ла Крусесита е село на южното крайбрежие на Оахака, част от големия курортен район Байас де Хуатулко, на около петстотин километра западно от границата с Гватемала. Сините води на Пасифика ми напомниха за Сиамския залив, като сапфири, искрящи под слънцето. Не изглеждаше пренаселено, поне в сравнение с Акапулко или Пуерто Ваярта, ама понеже бях гринго, нямаше да се отличавам чак толкова, заради туристите. Така смяташе Консуело, както ми обясни Сам.
Роднините й работеха в курортните хотели като камериерки, градинари, келнери и готвачи. Останалите бяха в САЩ и пращаха пари оттам, ала това положение постепенно се променяше, тъй като курортите се развиваха, а и минаването на американската граница ставаше все по-трудно.
Същата вечер организираха фиеста по случай нашето пристигане и Консуело раздаде подаръци на абсолютно всички. Бях изгубен, ако я нямаше Алехандра, една от многобройните племенници на Консуело. Освен испански, тя знаеше английски, френски и немски, беше на двайсет и пет, хубавица. Работела в туристическия бизнес от шестнайсетгодишна възраст и учила в Институто де идиомас в Мексико Сити. Сега имала агенция за преводи и водела едноседмични интензивни курсове по испански в курортите.
— Посетете прекрасния Хуатулко, попечете се на плажа и учете espanol. — Алехандра често се усмихваше с очи, ама когато и широката й уста разцъфтеше в усмивка, въздействието беше зашеметяващо.
Само след пет минути вече бях влюбен в нея.
Разговаряхме на френски, не защото английският й не беше отличен, а защото нямаше много възможности да практикува френския. Това не представляваше трудност за мене — с мама често си приказвахме на френски.
Тя ме запозна с всички — от сеньора Монхарас и Ромера, баба на Алехандра и майка на Консуело, до многобройните деца на братовчедите си. Съобщаваше ми се порой от имена, от които запомних само няколко. Храната едновременно ми се стори позната и чужда. Ядох тортия с гуакамоле и нещо вкусно, пикантно и хрускаво.
— Какво е това? Хм, qu’est-ce que c’est?
Очите на Алехандра засияха.
— Chapulines… los saltamontes.
Озадаченият ми вид я накара да опита на френски:
— Les sauterelles. Трябваше ми известно време.
— Les sautere… СКАКАЛЦИ?! Ям скакалци?! — Развих тортията и веднага стана ясно, че не ме е излъгала: крачетата и всичко останало, пържени, ако се съдеше по вида им.