Трябваха ни десетина минути да се изкатерим на по-високия склон, за да се огледаме наоколо. Татко се взираше с бинокъла си. Това му отне цяла вечност.
— Добре — накрая заключи той. — Само в дерето, ясно?
Заподскачах на място.
— Сега ли?
— Давай.
Насочих поглед към смаления от далечината роувър на дъното на дерето и в следващия миг се озовах там — пясъкът се стелеше наоколо, докато бързах да отворя багажника.
Докато тате слезе при мене, вече бях нахлузил гащеризона и очилата. Маската висеше на шията ми. А когато се дотътрузи през пясъка и чакъла, вече вадех пушката и патроните с боя.
Баща ми отпи глътка вода от бутилката и ми я подаде. Докато пиех, и той си сложи очилата и зареди оръжието.
— Не ме чакай да стрелям. Това нещо е доста бързо, сигурно шейсет метра в секунда, но пак можеш да скочиш, преди да те стигне, ако си на достатъчно голямо разстояние. Куршумите обаче летят със стотици метри в секунда. Ако чакаш да стрелят, пиши се умрял. Не допускай никой дори само да те вземе на мушка.
Тъкмо си слагах маската, когато татко ме простреля от упор в бедрото.
— Еби му майката! — възкликнах и се хванах за крака. Боята беше червена и едната ми длан попадна право в нея.
— Какво каза? — Хем изглеждаше вбесен, хем му беше смешно. Можех да се закълна, че се мъчи да сподави смеха си.
Запримигвах, вторачен в омазаната си с червено длан. Кракът ме болеше. Много ме болеше, ама все пак не биваше да псувам. Отворих уста да отвърна, обаче тате рече: „Няма значение“ и пак вдигна пушката.
Втори път няма да ме минеш!
Куршумът се разпльока на чакъла, ала аз бях на пет-шест метра встрани. Татко се завъртя и бързо стреля повторно, причината да не ме улучи обаче си беше собствената му неточност, не че бях скочил навреме. Усетих как куршумът изсвири покрай главата ми, после се озовах от отсрещната страна на колата и вторият куршум прониза празното пространство, преди да се пръсне сред клоните на един креозотов храст.
— Добре — извика той. — Криеница, свободен стил.
Обърнах се и започнах да броя на глас. Чух стъпките му да заглъхват по чакъла, после нищо. В мига, в който стигнах до трийсет, скочих десетина метра настрани, очаквайки пушката да изпука наблизо, само че тате го нямаше наоколо.
В дерето имаше няколко ивици пясък и по едната зърнах пресни стъпки, доста отдалечени една от друга. Скочих там, без да прекосявам чакъла, и ги последвах.
Трябваше да го намеря, без да ме застреля. Можех обаче да скачам колкото си искам. Зад един завой на дерето стъпките продължаваха по-начесто, ала след петнайсетина метра свършваха насред сухото корито. Заковах се на място.
И там го нямаше и наблизо не се виждаше нищо, върху което да остави дири. „Дали пък… дали пък и тате може да?…“ — бегло си помислих аз.
Куршумът ме улучи в задника. Не ме заболя като миналия път, но пък нарани гордостта ми. Завъртях се на пети и в същото време скочих на три метра, доста несръчно — трябва да бях пренесъл четири-пет кила пясък и прах със себе си, защото във въздуха, където бях стоял допреди миг, се очертаваше диря. Виеща се, разсейваща се скокова диря.
Татко се измъкваше иззад някакъв шубрак. Пушката свободно висеше в ръката му. Посочих стъпките по пясъка.
— И ти ли скочи?
Той се засмя, малко мрачно.
— Ще ми се да можех! Просто направих кръгом и се върнах обратно по стъпките си. — И посочи скалите край скривалището си. — Само отстъпих от пясъка и готово. — Татко наклони показалец към земята и го завъртя в кръг, все едно разбъркваше напитка в чаша. — Пак.
Обърнах му гръб и започнах да броя на глас.
— Не се задоволявай да търсиш само стъпки в пясъка! — докато се отдалечаваше на бегом, подвикна през рамо той.
И продължихме в същия дух около час. Играхме на криеница, класически стил (при която нямах право да скачам, докато не го видя), и на гоненица, при която трябваше да скачам толкова наблизо, че да го пипна, и да бягам, без да ме застреля, а също на затворена стая, голям квадрат, очертан върху пясъка, в който можех свободно да скачам, ала без да излизам извън него, а татко изстрелваше куршум след куршум.
Веднъж куршумът попадна в скоковата диря и избухна, разпръсквайки късчета пластмаса и облак от капчици боя. Друг път скочих със закъснение и пренесох куршума със себе си — той прониза храсталака под прав ъгъл спрямо първоначалната си траектория, обаче не ме улучи.
Баща ми се озадачи.
— Леле-мале, май че никога не съм виждал такова нещо. — Тате беше на мнение, че скоковата диря е като… хм, като корабна следа, развълнуваната от преминаването на плавателен съд морска вода. Някаква турбулентност или дупка, която остава подире ми.