Когато скачам бързешката, припряно, дирята е по-голяма и пренасям повече боклук със себе си. Когато съм съсредоточен, даже да има скокова диря, тя е малка и се разнася почти моментално.
Продължихме. Когато тате рече: „Стига!“, бях получил още една следа от улучване на дясната плешка, обаче той беше стрелял по мене седемдесетина пъти. Даде ми да изстрелям десетина патрона по един камък, колкото да довърша боеприпасите, после поехме за вкъщи.
Така и не спомена нищо за псувнята ми, а пък аз не повдигнах въпроса, че нечестно ме беше прострелял в крака.
Бяхме квит.
Сряда и четвъртък следобед ходех на тренировки по карате.
Мама беше защитила докторска дисертация по френска литература, ама не работеше. Преподаваше ми вкъщи. Казваше, че го прави, защото много съм се бил отегчавал в обществената образователна система, веднъж обаче ги чух да си приказват, когато си мислеха, че съм заспал.
— Нямаме избор — започна баща ми. — Прекалено е малък, за да пази толкова важна тайна. Не е справедливо към него, а е и много опасно. Може би по-късно, като порасне.
— Той не е дете — възрази мама. — Децата не говорят така — като малък възрастен. Трябва да се пребори с детската логика и да си ожули коленете, когато нас ни няма, за да го вдигнем от земята. Трябва да си намери приятели.
Компромисът — тренировките по карате. Програмата за домашно образование изискваше нещо равностойно на физкултура, та затова.
Струва ми се, че тате се съгласи заради дисциплината и защото, наблюдавайки тренировката, заключи, че децата никога не разговарят помежду си. Е, не биваше да разговаряме по време на тренировка, обаче това бяха извънучебни занимания в началното училище на две преки от нас — все хлапета на моята възраст. Естествено, че разговаряхме помежду си.
Харесваше ми треньорът ни, сенсей Торес. Нямаше си любимци, държеше се много внимателно и стягаше Поли Макленд.
Поли повтаряше пети клас и гонеше на ръст сенсей Торес. Тренираше карате от първи клас и имаше зелен пояс.
И беше зъл.
Правехме кумите1 в две стъпки. Единият партньор атакуваше с прав удар, другият блокираше и контраатакуваше. Аз тренирах с Поли, който не се интересуваше от упражнението. Той искаше да причинява болка.
Правилата категорично забраняваха контакта. Когато ритахме с крак или нанасяхме удар с ръка, трябваше да спираме точно преди да докоснем партньора си. Това беше закон и нарушителите изчакваха края на тренировката на скамейката, а можеха да бъдат и изключени от групата, ако продължават. Поли го знаеше. Едно от децата ми разказа, че в четвърти клас Поли го изхвърлили от тренировките за многократни нарушения и го приели отново чак другата година.
Затова сега превръщаше блоковете си в удари. Блокираше толкова твърдо, че болеше — и оставяше синини. Нещо като куршум с боя да те улучи от упор в бедрото.
Тоя път обаче не псувах. Скърцах със зъби и си налагах да продължа. За да удря по-силно, Поли отстъпваше назад и се засилваше преди блока, което налагаше да започва едва ли не преди аз да го атакувам.
Когато дойде моят ред, наруших ритъма си, направих крачка напред, но малко се забавих с удара. Той ме блокира, ала изобщо не улучи ръката ми. Юмрукът ми спря на милиметри от носа му.
Сенсей Торес се засмя и нареди всички да сменят партньорите си.
— Зорки очи, Гриф — по-късно ме похвали насаме той. — Това не беше карате. При истински бой не можеш да блокираш удар, който още не е нанесен.
Обаче Поли ме чакаше, след като се преоблякох. Стоеше на изхода на съблекалнята и го препречваше.
— Е, гъзолизецо английски, да не се мислиш за голяма работа с тоя твой слаботелесен замах? Да не си мислиш, че можеш да ме злепоставиш пред сенсея?
Тате сигурно имаше право, че не мога да си държа езика зад зъбите. Просто се изпуснах, без да искам.
— Глупости, няма нужда аз да те злепоставям, ти идеално се справяш и сам! — И моментално съжалих, че съм го казал, всъщност се уплаших, ама как да върнеш назад такива думи, и то казани искрено?
Той веднага ми се нахвърли с почервеняло от ярост лице и замахна с юмрук, който изглеждаше по-голям от куршумите с боя.
Не успях да го предотвратя. Сериозно, нямах намерение да го правя, нямах намерение да нарушавам правилото, ала юмрукът му летеше към лицето ми като метнат камък и в следващия миг стоях сред облак прах в клисурата до опръскания с боя камък, чак на Пустото място.
Току-що бях нарушил правила номер едно и две (да не скачам близо до вкъщи и ако някой може да ме види), а сигурно даже и номер четири (да не скачам, освен ако не се налага — ако има опасност да ме убият или заловят).