Здравата бях загазил.
Та затова излъгах.
Скочих обратно в даскалото, навън, между стълбището и живия плет, където понякога чаках преди тренировка да бие последният звънец. Седях там и наблюдавах невидим, аз, аутсайдерът, чужденецът, който учеше вкъщи, зяпах как хлапетата тичат към посрещащите ги родители или играят едни с други на площадката.
Изчаках Поли да си тръгне — вървеше странно, озърташе се назад към училището и се кокореше. Въздъхнах. Изглеждаше си наред. Бях се уплашил да не е попаднал в скоковата диря, преди да се разсее.
Пътят до вкъщи отнемаше само пет минути. Взех го за две.
— Как мина тренировката? — попита мама, когато бързешком изкачих стъпалата и се втурнах в кухнята. Тя погледна часовника. — Тичал ли си?
— Аха, да. Жаден съм. — Скрих лице в хладилника. Усещах, че ушите ми са пламнали. Никога не лъжех майка си. Е, формално и сега не я лъжех, само че те винаги бяха пределно ясни по въпроса за „спестяването на истината“.
Появих се навън с шише гаторада, любимата ми енергийна напитка. Мама вече ми беше извадила чаша от съдомиялната. Прегърна ме през раменете за миг, после остави чашата на плота.
— За вечеря имаме пай със свинско. Картофи или ориз за гарнитура?
— Ориз.
— Броколи или зелен фасул?
Сбърчих лице.
— Броколи, щом се налага.
Тя се засмя.
— Е, за после има десерт.
Кимнах и се запътих към стаята си, ала мама ме хвана за яката и ме дръпна обратно.
— Добре ли си? — И притисна опакото на дланта си към челото ми.
— А?
— Не ме попита какъв е десертът. Явно си пипнал някоя смъртоносна болест, например ебола.
— Ха-ха. Добре де, какъв е десертът?
— Малинова торта.
— Страхотно! — отвърнах аз, за да я зарадвам, ала честно казано, при мисълта за храна стомахът ми се свиваше на топка. — Ще ида да порешавам още малко задачи по математика.
Тя театрално се отдръпна назад.
— Или пък е бубонна чума. Нищо де, върви — няма да те разпитвам. Може да е за кратко — някаква щастлива случайност, временно отклонение. Не искам да го пропуснем.
— Току-виж си научил уроците и по естествознание и история, пък й написал едно-две есета по френски — чух я да прибавя, докато се отдалечавах. — Ех, да можехме да изолираме тоя бацил, бацила на написаното домашно, щяхме да го продаваме. Майките по целия свят щяха да ме боготворят. Щяха да ме обявят за светица. Може да…
Затръшнах вратата на стаята си.
Поли сигурно нямаше да проговори. Пък и какво можеше да каже? Струваше ми се от ония момчета, които не искат да изглеждат тъпи, навярно защото наистина си беше тъп. Дали щеше да прояви глупостта да се раздрънка? Нямах нищо против да заяви, че съм си плюл на петите като някой женчо. Хич не ми пукаше.
Реших цял раздел задачи, тъй като бях обещал. Всъщност си падах по математиката. Нещата или се получаваха, или не. Нямаше средно положение. И всеки път щом преставах да си блъскам главата над математическите проблеми, започвах да мисля за Поли и как съм скочил. Не помагаше даже драскането в тетрадката, моето обичайно убежище.
Реших цели три раздела задачи.
На вечеря мама и татко приказваха за някаква предстояща командировка, та не ми се наложи да говоря много. Знаех, че ако не се храня, наистина ще заподозрат нещо. Ядох колкото можах, обаче храната тежеше в стомаха ми като олово.
— За какво си мислиш, Гриф?
— Моля? А, за нищо, тате.
— От пет минути зяпаш стената. Нали не виждаш пишещи пръсти? Мене, мене, текел, упарсин2, такива неща.
Татко понякога е малко странен.
— Мисля си за математиката. И за днешната тренировка. И за оня ден, когато ходихме в пустинята. — Само истини. Само лъжи.
Той кимна. Двамата ме загледаха и имах чувството, че истината е написана на челото ми. Усетих, че ушите ми пламват.
— Не разбирам защо нещата понякога се повтарят до безкрайност.
Приложих най-успешната си тактика за разсейване. Когато се съмняваш, винаги ги питай нещо по математика или за „Малкият принц“. Така можеш да им намериш занимание за часове наред, избягвайки опасната насока на разговора. Недостатъкът е, че… хм, така наистина можеш да им намериш занимание за часове наред.
— Какво искаш да кажеш?
— Например десет делено на три. Нали знаете, отговорът е три цяло и три, три, три, три, три, три, три и така нататък. До безкрайност, казват. Ама наистина ли е до безкрайност? Откъде знаем? Дали пък след известен брой пъти не става две? Или четири? Наричат го рационално число, ама какво му е рационалното на това?
И мама взе една тетрадка, татко отвори един стар учебник и когато след час и половина успях да избягам в стаята си, двамата си доказваха един на друг, че това всъщност е функция на десетичната система.