— Да, ако разделиш десет на три с основа девет, получаваш три.
Затворих вратата на стаята си и се пльоснах по корем на леглото. Трябваше да им кажа. Исках да им кажа. Обаче не исках отново да се местим.
Рано си облякох пижамата и се опитах да потъна в четене, рисуване, даже в решаване на задачи. По-късно си измих зъбите, без да ме подканят, с което предизвиках още коментари от страна на мама. Тя дойде да ме целуне за лека нощ. Татко застана на прага.
— Сладки сънища, Гриф.
— Искаш ли да ти затворя вратата? — попита мама.
— Да.
— Bonne nuit, mon cher3.
Обикновено заспивах за броени минути, тоя път обаче не можех да си избия станалото от главата. Бях ги излъгал. Бях нарушил правилата.
„Никога няма да узнаят. Видя ме само Поли, а кой ще му повярва, дори да се раздрънка?“
Мушнах глава под възглавницата, ала и това не помогна. Аз знаех. Нямаше значение дали мама и татко ще научат. Винаги щях да го зная.
Станах. Чувах ги — е, чувах телевизора. Винаги гледаха заедно късните новини и изпиваха по чаша билков чай. Това беше част от всекидневието им, последното нещо, преди да си легнат. Понякога се прокрадвах по коридора и ги наблюдавах иззад ъгъла. Мама често задрямваше по време на спорта и тате после я майтапеше.
Открехнах вратата на стаята си. Трябваше да им разкажа. Каквото и да последваше, трябваше да им разкажа. Излязох в коридора и на вратата се позвъни.
Стомахът ми се сви. „Поли? Родителите му? Някой от училището?“
Баща ми изключи телевизора и се запъти да отвори, последван от мама, която се прозяваше. Още не беше заспала — новините бяха стигнали до прогнозата за времето. Тя ме видя на прага, запремигва с клепачи и понечи да се намръщи.
Чух татко да отваря вратата — понеже беше зад ъгъла на кухнята, не го виждах от коридора.
— Господин О’Конър? — попита женски глас. — Прощавайте, че ви безпокоя толкова късно, но искам да поговорим за Грифин. Аз съм от Отдела за домашно образование при ГУСД.
Мама рязко завъртя глава.
— Не сте!
— Моля? — попита жената.
— Не сте. Не сте от ГУСД. Казва се Градски училищен инспекторат на Сан Диего или Градски училища в Сан Диего. Там няма отдел за домашно образование. Всичко минава през системата на специалните училища.
— Добре, така да е — съгласи се жената. Допреди малко топъл и оправдателен, сега гласът стана твърд като гранит.
Мама се отдръпна от вратата и видях, че се е облещила. Тя рязко вдигна ръка към мене и посочи назад, ясно нареждане да се върна в стаята си.
Подчиних се, обаче оставих вратата отворена, за да чувам.
— Махнете ножа — разнесе се гласът на татко. — Ние не сме въоръжени. Какво искате?
От стаята на родителите ми в отсрещния край на коридора се чу трясък.
— Къде е малкият? — избоботи мъжки глас от входната врата, англичанин от Бристол, ако се съдеше по акцента.
— Гриф… — извика тате, последва глух звук и гласът му секна. Мама изпищя и аз скочих…
… в хола — във въздуха летяха страници от списания, книги падаха от етажерката.
Татко беше на колене и се държеше с длан за главата. В стаята видях двама непознати мъже и една жена, които се завъртяха при появата ми, много по-бързо, отколкото бе успявал баща ми, насочвайки към мене чудати оръжия. Изчезнах в кухнята, разбивайки купища чинии и чаши в стената и мивката. Чух приглушения пукот на оръжията, почти като пушката на баща ми, само че долових и странен плющящ звук, после те пак се обърнаха към мене, само на няколко крачки от хладилника. Мама изкрещя: „Бягай!“ и блъсна единия от мъжете в другия, ала жената все пак стреля, опърли тила ми и в следващия миг стоях до камъка, облян в лунна светлина, опръскания с боя камък, на повече от триста километра от къщи.
Скочих обратно, само че не в кухнята. Появих се в тъмния гараж под нас и се покатерих върху тезгяха, за да стигна до лавицата, където тате пазеше пушката. По външното стълбище зашляпаха стъпки, после някой ритна вратата, за да я отвори, но имаше резе — живеехме в такъв квартал.
Поставих газов патрон в пушката. Горната половина на вратата се сцепи, но издържа. Несръчно заредих цилиндричния пълнител. Една част от вратата се откъсна и падна в гаража. В отвора се появи дебелото дуло на едно от чудатите оръжия и аз скочих, тоя път в стаята си.
В коридора отекнаха стъпки и аз отново скочих, обратно в хола. Един от мъжете притискаше нож към гърлото на мама, а баща ми неподвижно лежеше на пода.
Прострелях непознатия в очите, от упор.
Той изкрещя и се строполи по гръб, като мъчително търкаше очите си. Отекна изстрел, нещо прониза хълбока ми и аз скочих настрани, прострелвайки приближаващия се по коридора мъж в челото. Мъжът вдигна длан към лицето си, ала успя да стреля с другата ръка и във въздуха над главата ми изсвистяха множество сачми с жички помежду им. Скочих зад него и когато се завъртя, два пъти го прострелях в слабините.