Той се преви надве и тогава видях мама.
Лежеше неподвижно по хълбок на пода и навсякъде около нея имаше кръв.
Край главата ми изригна мазилка — три сачми се бяха забили наблизо и носещите се подире им жички бяха шибнали стената. Свлякох се на колене, едновременно уплашен и отмалял.
Локвата кръв около татко беше още по-голяма и от кръста му стърчеше забит нож.
Непознатият, когото бях прострелял в слабините, се обръщаше и насочваше оръжието си към мене. Натиснах спусъка и го улучих в скулата. Той също стреля, ала жичките минаха над главата ми, полетяха по коридора, събаряйки картините от стените. Ударих го с приклада на пушката, ударих го силно, после пак и продължих да го удрям. Мъжът изпусна оръжието си и забели очи.
Обърнах се към мама и тате и се озърнах към вратата. Чух стъпки по стълбището. Вдигнах пушката, обаче откъм вратата нещо проблесна, изтръгна я от ръцете ми и я запрати в челото ми.
Строполих се по гръб. Пред очите ми притъмняваше, потъвах в някакво тъмно и безформено място, но вместо да се озова на пода, продължих да падам и се изтърколих върху пясък и чакъл.
Пустото място. Мама. Татко. Пустота. Опитах се да повдигна глава. Луната помръкна и изчезна. Пустота.
2
Изгубен (и намерен)
Някой изливаше струйка вода в устата ми. Сепнах се и се задавих. Разтърсващата кашлица предизвика пронизваща болка в главата и хълбока ми, ала не можех да се спра. Високото слънце ме ослепи. Стиснах клепачи, без да преставам да кашлям. Нещо ми имаше на челото, отстрани на шията и на десния хълбок.
Нечии ръце ме повдигнаха и ми помогнаха да седна. Успях хрипливо да си поема дъх, без да се закашлям, и отворих очи. Пясък. Чакъл.
Пустото място. Докоснах челото си и над дясната си вежда напипах неравна рана, вече хванала коричка. Продължих надолу и опипах шията си. Кожата отстрани беше ожулена и болезнено се опъна, когато завъртях глава да видя кой ми помага да остана седнал.
— Mas comodo?4 — попита дрезгав глас. Сред прошарена брада проблеснаха бели зъби. Отместих се малко назад. Човекът носеше сламена шапка, ослепително бяла риза и изтъркани тъмнозелени шорти. Очите му бяха скрити зад огледални очила. Въпреки кафявата си кожа не приличаше на латиноамериканец. Просто беше почернял.
— Моля? — успях да изрека едвам.
— Ааа, още вода? — рече той и ми подаде пластмасовото шише.
Поех го и предпазливо отпих, като внимавах да не се задавя отново.
— Какво ти се е случило, малкия?
Запримигвах. Какво всъщност се случи? Нещо вкъщи, жената, която твърдеше, че била от училищния инспекторат?…
Може би съм изкрещял. Помня, че рязко се надигнах, опитах да се изправя на крака и зрението ми помръкна.
Не съм сигурен колко време беше изтекло, но отново лежах по гръб. Някой простираше над мене нещо, което заслоняваше лицето ми от слънцето. Черен чадър. Лъчите се процеждаха през черния плат, между осеяните с ръждиви петна спици. Държеше го слаба, сбръчкана ръка. Проследих я нагоре и видях жена с гарвановочерна коса и очи, тъмни като спокойни нощни вирове.
Видя, че я наблюдавам, и каза нещо на испански, не на мене, а на някого отстрани. Понечих да се надигна и една ръка, не нейната, ме натисна да легна обратно.
— Недей. — Беше Брадатия от по-рано. — Освен ако не искаш пак да припаднеш. Тук има цяла локва засъхнала кръв. Преди не я видях, ти беше отгоре й, ама по-добре си лежи, става ли?
И тогава избликнаха разтърсващите ридания. Спомних си всичко, до най-малката подробност, случилото се потече безкрай пред очите ми, от маминия вик „Бягай!“ до кръвта и неподвижно втренчения в нищото поглед.
Навярно пак съм изгубил съзнание.
Светлината се беше променила — слънцето бе преполовило пътя си по небето, вееше вятър. Вместо чадър, синьо найлоново платнище ме заслоняваше целия и ветрецът леко го вълнуваше. Прозрачна найлонова банка, наполовина пълна с течност, се въртеше и подскачаше с движението на платнището. От нея се спускаше тръбичка и чак след като я зяпах няколко минути, установих, че се влива в ръката ми.
По чакъла захрущяха приближаващи се стъпки и светлината отново се промени. Някой провря глава под платнището.
— Estas despierto?5 — Говореше жената с чадъра. Тя се вторачи в лицето ми в търсене на признак, че съм я разбрал, после опита отново: — Ти добре?