— Дали съм добре? Да, хм… si. No hablo espanol6.
— Добре. Хубаво. Добре. — Жената посочи пълна почти догоре пластмасова бутилка вода, която лежеше до мене. И имитира движение, все едно я надига към устните си. — Добре?
— Ясно. Хм, добре.
Понечих да се изправя, ала тя поклати глава.
— No. Descanza. Estate quietecito7.
Отпуснах се. Дори само от краткия опит да седна ми се зави свят. Опипах хълбока си и открих пласт марли и лейкопласт. На челото ми имаше по-малка превръзка, която продължаваше нагоре в косата ми. Лепенката болезнено се опъна, когато я докоснах. Не лежах на гола земя, установих, а върху носилка, от ония брезентовите, опънати на два носача. Завъртях глава, без да я повдигам, и разбрах, че вече не съм в дерето, а на някакъв склон. Погледът ми стигаше на километри разстояние, над оврази и ниски хълмове.
Бяха ме пренесли.
С кола? На ръце?
Помислих си за снощи и сякаш блокирах, напълно се вцепених. Мозъкът ми просто престана да работи. Не припаднах, само лежах и зяпах платнището, опитвайки се да мисля, ала ми идваше много — умът ми не ми се подчиняваше. Знаех, че се е случило. Заради марлята на челото ми. Мозъкът ми беше увит в марля, бяла, полупрозрачна марля, и през нея не можех да напипам нищо.
— Ей, Консуело! — чух някой да вика отдалече. — Un poco ayuda!8 — Жената отново ме потупа по рамото и се измъкна изпод платнището.
Чух я да се затичва. След малко отново се приближиха стъпки, на повече от двама души, ала ги придружаваше и тътрузене, сетне се появиха Брадатия и Консуело, подкрепяйки друг мъж помежду си. Лицето му беше окървавено и подуто и въпреки че краката му помръдваха в опит да помогне на носачите си, виждах, че е безпомощен като младенец.
Брадатия изпитателно ме погледна.
— Ей, готин, мислиш ли, че можеш да станеш от носилката? Тоя тук има повече нужда от нея.
Запримигвах, после предпазливо седнах. Превръзките на хълбока ми опъваха раната и ми се виеше свят, обаче не ми притъмня пред очите както по-рано. Отместих се от носилката и я побутнах към тях, задържайки я неподвижна, докато настанят новодошлия.
Последва кратка размяна на испански реплики, единствената дума, която разбрах, беше „banditos“. Докато Консуело бършеше кръвта от лицето на мъжа, Брадатия окачи втора найлонова банка с течност на същото въже, на което висеше и моята. Той изтри кожата от вътрешната страна на лакътя на непознатия с антисептична кърпичка, която извади от джоба си, и заби игла в плътта му.
Потреперих и се извърнах. Когато отново погледнах натам, иглата беше включена в системата, висяща от банката. Вятърът стихна за миг, после пак се развилня и тогава усетих миризмата му. Вонеше ужасно, като някой от по-мърлявите бездомници из Балбоа Парк — на стара пот и урина.
— Хм, трябва да ида до кло… до тоалетната. — Гласът ми хриптеше, обаче се разбираше.
Брадатия поставяше стиропорена яка около шията на лежащия върху носилката мъж. Погледна ме.
— Сериозно? Това е добър признак. — После се пресегна и ме ощипа по опакото на дланта.
Рязко се дръпнах назад.
— Ей!
Брадатия поклати глава и се захили.
— Ощипи се по кожата на опакото на дланта и я пусни. Така че да я виждам.
— Защо?
— Заради обезводняването. Колкото по-дълго остане опъната кожата, толкова по-обезводнен си.
— Аха. — Повдигнах ръка с длан надолу и направих както ми каза. Кожата се изпъна отново още щом я пуснах.
— Не мърдай — нареди той. Застанах неподвижно и мъжът откъсна лейкопласта, който придържаше иглата ми, после я измъкна от ръката ми с бързо и плавно движение. Усетих придърпване и от дупчицата бликна червена капка. Брадатия ми подаде антисептична кърпичка. — Натисни с това — и дръж ръката си нависоко. Докато пишкаш, можеш да я притискаш с лакът. — И сам притисна показалец към вътрешната страна на лакътя си, стискайки го в сгъвката на ръката си.
— Къде е кло… така де, тоалетната?
Той се засмя.
— Избери си някоя скала.
Боязливо се измъкнах изпод платнището. Зави ми се свят, затова се приведох за миг, като опрях длани на бедрата си. След малко всичко си дойде на мястото и предпазливо се изправих.
Между две скали беше паркиран очукан пикап с четири предавки, толкова прашен, че не личеше какъв е на цвят. Върху задния капак лежаха бинокъл и стара оранжево-бяла хладилна чанта. Наблизо един мескитов храст хвърляше шарена сянка върху два сгъваеми стола.
Напънът в слабините ми напомни защо съм излязъл. Направих няколко немощни крачки по посока на най-голямата скала надолу по склона и се изпиках зад нея.