Отне ми повече време да се изкача обратно. С празен мехур вече нямах мотивация, а и чакълът пареше босите ми пети. Струваше ми се по-лесно още там да си легна на земята и да се свия на кълбо.
Брадатия се появи изпод платнището и ме потърси с поглед.
— Добре ли си?
Не, помислих си, обаче кимнах и възобнових мъчителното си куцукане нагоре. Той посочи сгъваемия стол.
— Аз съм Сам — представи се мъжът. — Ти имаш ли си име?
— Гриф… — млъкнах и се поправих: — Джон Грифърд. Викат ми Гриф. — Жената, която твърдеше, че била от училищния инспекторат, беше търсила конкретно мен, Грифин О’Конър. — Какво му се е случило? — махнах към синьото платнище.
— Бандити. Той е мексиканец, минал е границата да си търси работа. Пълен бедняк, ама е носел малко парици, сигурно всичко, което е успяла да спастри в долари цялата му рода, за да може да се добере до някой град, след като влезе в Щатите. Ония дебнат от двете страни на границата. Нещастниците не смеят да подадат жалба в полицията от тая страна, пък от отсрещната, бандитите обикновено са самата полиция. — Докато мъчително се настанявах на стола, Сам помълча. — Виж сега, щом те чух да говориш, веднага познах, че не си мексиканец, ама и с тебе може да се е случило същото — кой те нападна?
Извърнах се и вдигнах ръка към устните си. Памучната марля заплашваше да се разбрида.
— Къде са родителите ти? — прибави непоносимата част Брадатия.
За малко да скоча. Подейства ми като удар. Знаех, че не се намирам в опасност, обаче въпреки това ми се щеше да се махна. Искаше ми се да избягам, да тичам, ала разбирах, че колкото и надалеч да ида, няма да променя фактите.
— Те са мъ… мъ… мъртви! — Това беше. Казах го. Изрекох нещо, което не можех и да си помисля.
— Къде? — Сам се облещи и се заозърта наоколо. — Кога?
„Мисли си, че се е случило там, където са ме открили, че нападателите ми може още да са наблизо.“
— В Сан Диего — снощи.
Уф, еба ти. Трябваше да посоча друг град. Сега щеше да прочете във вестниците и да разбере кой съм.
В главата ми прозвучаха думите на татко: „По-добре е да си държиш езика зад зъбите, дори да те помислят за идиот, отколкото да се разприказваш и да го потвърдиш“.
Сам пак се наведе.
— Как стигна до тук? Ония ли те захвърлиха? Възможно ли е още да са наблизо?
Поклатих глава.
— Избягах. Дойдох тук, защото беше… безопасно. — Озърнах се към синьото платнище. — Поне така си мислех.
— Как?
Повторно поклатих глава.
— Не мога да ти кажа. Но честна дума, ония, дето уби… — Прехапах устни и стиснах очи за миг. — За последен път ги видях в Сан Диего. Не тук.
Брадатия се вторачи в мене.
— Е, Пабло, онзи човек, има нужда от спешна медицинска помощ. Ще го качим на пикапа и ще се свържем по радиостанцията с окръжната „Бърза помощ“, ще ги пресрещнем на шосето. Полицията и граничарите веднага ще довтасат, затова имам само още един въпрос. Да споменаваме ли за тебе? Искам да кажа, нали не си ходил в полицията в Сан Диего?
Зяпнах го.
— Що за възрастен си ти? Естествено, че ще кажеш на полицията, каквото и да ти отговоря. Аз съм дете. Няма значение какво искам. Малолетен съм.
Той запримигва, после безшумно се засмя, като че ли съм изтърсил нещо смешно.
— Защо изобщо ме питаш?
Прекалено рязко прозвуча. Затворих си устата, решен да не казвам нищо повече.
Сам се втренчи в мене и сбърчи чело.
— С тебе и с вашите се е случило нещо адски кофти, малкия, обаче аз знам единствено, че си загазил. Непрекъснато виждам загазили хора. Нелегални работници, нарушители. И не ми е работа да ги съдя. Ние с Консуело само се опитваме да ги спасяваме от смърт. Понякога просто имат нужда от малко вода, друг път се налага да викаме „Бърза помощ“. Ама не ги съдим и не се обаждаме на граничарите, освен ако не се налага. Не знам какво ще бъде най-добре за тебе. Не казваш точно какво ти се е случило. Не умираш, затова не е нужно да се обаждам на „Бърза помощ“ и полицията. Нямам представа дали ченгетата ще те закарат някъде, нито дали хората, които са те ранили, пак ще могат да те докопат и дали изобщо ще те търсят. Затова те питам, при това сериозно: да съобщя ли на полицията за тебе?
Поклатих глава отрицателно и ожуленото на шията ми засмъдя.
— Ами, добре тогава. Няма да им съобщавам. — И понечи да се изправи.
Въпреки най-добрите си намерения, не се стърпях.
— Защо го вършиш, защо помагаш на нелегалните, искам да кажа.
— Все някой трябва да прави и това. Върша го вече шест години, откакто открих трима мъртви, проснати край имота ми. Консуело е изгубила мъжа си и сина си, младо момче, на изток от тук. Каналджията ги превел до средата и им поискал още пари, за да ги качи в камиона, и тъй като нямали, ги зарязал насред пустинята. Научила за случилото се от една жена, на която не се наложило да върви пеш — и затова не умряла в долината.