Шиничи Хоши
Телевизионно шоу
„Уважеми телевизионни зрители! По предложение на правителството в нашата програма е включено телевизионно шоу, което ще започне след малко — повтаряше на определени интервали от време говорителят. — Телевизионното шоу, което ще излъчим след малко, в никакъв случай не трябва да бъде пропуснато от децата. Тъй като ще започне точно след десет минути, нашата молба е да доведете дотогава децата пред телевизионния екран. До началото на телевизионното шоу ви предлагаме концерт.“
Понесен от радиовълните, гласът на говорителя полетя из вечерното небе, което вече бе започнало да притъмнява, и достигна до телевизионните приемници по домовете. Стигнаха и до дома, в който живееха двамата съпрузи на възраст около четиридесет години.
Мъжът се бе отпуснал в креслото пред чашата кафе, която бе наляла жена му, пушеше замислено лулата си, от която се носеше ароматен дим, и разсеяно наблюдаваше как той се разтваря във въздуха. Като чу гласа на говорителя, мъжът се сепна.
— Телевизионното шоу сега ще започне. Къде е детето, доведи го бързо да гледа! — обърна се той внимателно към жена си.
По-рано мъжът често крещеше на жена си, но откакто започна програмата с телевизионното шоу, това не беше се случило нито веднъж.
— Детето сигурно учи в стаята си. Ще отида да видя.
Жената стана от креслото, въздъхна тихо, излезе от стаята и тръгна по коридора.
— Идвай, започва програмата! — извика тя в коридора и след малко почука на вратата на стаята, където обикновено си готвеше уроците. Отвътре обаче не се чу никакъв отговор. Жената внимателно отвори вратата. Осветлението се включи автоматично и стаята се изпълни с мека светлина. В стаята нямаше никой. Светлината меко обгърна многобройните книги, наредени върху лавицата на стената, всякакви материали и детайли, от които можеха да се изработват електронни модели, ракетата за тенис и халките за пинг-понг, както и другите спортни принадлежности. Всичко това, както винаги, беше на мястото си.
— Излязъл е някъде! — помисли жената.
Като видя, че детето го няма, прииска й се да разбута всичко в стаята, но потисна желанието си и се приближи до бюрото, където то учеше уроците си. Вървеше, като тропаше с крака колкото се може по-силно, но дебелият килим, постлан на пода,погълна звука от стъпките й. На масата бяха грижливо подредени тетрадки и две-три книги.
— Пак учебници по електронно конструиране! — измърмори тя сърдито, хвана една от книгите и удари силно по масата. С това най-после успя да вдигне малко шум в стаята. От силния удар една от тетрадките се разлисти с леко шумолене и красиво написаните йероглифи и цифри, които образуваха разни формули и уравнения, като че ли заподскачаха пред очите й.
— Няма да престане да се занимава с тия работи! — каза тя ядосано, тръшна силно вратата и се върна при мъжа си.
— Какво става?
— Няма го в стаята му.
— Я виж да не би да прави гимнастика в двора, дето си е направил железен лост!
Тя се приближи до прозореца и погледна в двора. Обикновено, когато детето правеше гимнастика на уредите, там непременно светеха всички лампи и целият двор беше облян в светлина, но сега беше тъмно и около черния лост не се виждаше жива душа. В далечината се виеше високоскоростната магистрала, по която безшумно течеше потокът от коли, заблестели със студена светлина.
Ярките неонови реклами образуваха всякакви движещи се фигури, които мигаха с разноцветните си огньове. Трепкащите светлини на изкуствените спътници, които служеха за телекомуникации и препредаване на телевизионни програми, пресичаха вечерното небе.
— И в градината го няма. А и от тая съвременна наука поне да имаше някаква полза — каза тя, като се обърна и се облегна на прозореца.
— Да, така е. Докато започнат научните изследвания, докато завършат, докато се усъвършенствуват, минава сума време. Струва ми се, че някой беше предвидил това развитие на нещата — отговори мъжът тихо и отново замълча, заслушан в концерта, който се излъчваше по телевизията.
Музиката постепенно заглъхна и отново се чу гласът на говорителя: „Драги телевизионни зрители, до началото на нашето телевизионно шоу остават още седем минути. Направете всичко възможно, за да не пропуснат децата ви това интересно предаване.“
Отново зазвуча музика. Мъжът промърмори нещо като че ли повече на себе си:
— На нашия син не му се гледа телевизионно шоу!
— Това ми е ясно, но не разбирам защо трябва да се канят децата. Кога най-после ще свършат тези научни изследвания? Като свършат, сигурно ще престанат да ни карат да викаме децата за телевизионното шоу.