Тамсин не се помръдна. Този английски полковник беше толкова самоуверен, също като повечето войници. След малко хвърли изпълнен с копнеж поглед към реката.
— Много бих искала да се окъпя — прошепна тя. — Знаете ли колко време стоях в онази мръсна дупка?
— Да се окъпете? — Джулиън я погледна невярващо. Рязката смяна на темата го изненада. — Не ставайте смешна! Водата е ледена.
— Но слънцето е топло — отговори с усмивка Тамсин. — Откакто се помня, се къпя в студените реки. Искам да се потопя във водата само веднъж, за да се очистя от най-грубата мръсотия. — Тя го погледна умолително. — Какво може да ви навреди това, полковник?
Мъжът се поколеба, отказът вече беше на устните му. Но преди да е успял да заговори, тя разкопча най-горното копче на ризата си и прокара пръсти през косата си.
— Никога не съм била толкова мръсна. Погледнете само ръцете ми. — Тя ги протегна към него и продължи: — А и косата ме сърби непоносимо. Не мога да се търпя, разбирате ли! Щом искате да ме отведете при главнокомандващия, трябва да ми позволите да изглеждам прилично.
Смръщеното носле и презрително изкривеното лице го развеселиха въпреки обзелия го гняв и предишните й забележки. Наистина беше много мръсна. Той познаваше чувството: след неколкодневен преход при всякакво време, след спането на мръсната земя, мъжът не може да понася миризмата на собственото си тяло. Неговата задача беше да отведе тази жена в главната квартира в Елвас. Можеше да изпълни разумната й молба, без да излага на риск важната си мисия.
— Мисля, че ще замръзнете — промърмори примирително той. — Но щом толкова настоявате, ще изпълня молбата ви. Давам ви само две минути.
— Благодаря ви. — Тамсин свали обувките си и го погледна с очакване. — Ще ми позволите ли да махна въжето, докато съм във водата? Ако го намокря, то ще се свие и ще ми пререже кожата.
— Добре — махна с ръка Джулиън. — Но ви предупреждавам: ако таите намерение да ми избягате, ще ви хвана, ще ви завържа на шпорите си и ще ви влача така до Елвас.
Очите й проблеснаха гневно. Зениците им потъмняха, станаха почти черни, но само за миг. Тя сви рамене, кимна в знак, че е съгласна с предложението му, наведе се и отвърза въжето, което стягаше глезените й. Свали чорапите си, отвори панталона, смъкна го и небрежно го изрита с крака настрана. После тръгна към водата, както беше по ленено бельо и риза.
Джулиън отново усети потока от енергия, който се излъчваше от нея, също както вчера, когато я държеше на коня си. От всяка пора на тялото й струяха решителност и целенасоченост. Той посегна и хвана ръката й.
— Момент!
Първо трябваше да огледа реката и отсрещния бряг. Водата течеше тихо, но леките вълни загатваха за доста силно подводно течение в близост до брега. Не беше много вероятно да й се отдаде да стигне до другия бряг. Не много вероятно, но все пак възможно. Това беше Ла Виолет.
— Свалете и другите си дрехи.
— Какво? Да се съблека гола пред очите ви? — Тамсин побесня от гняв, но някак си не успя да го убеди, че поведението й се дължи на девическа невинност.
— Точно така, свалете всичко — потвърди безизразно Джулиън. — Съмнявам се, че ще направите опит да стигнете до другия бряг, както сте съвсем гола.
— Защо мислите, че мога да плувам толкова надалеч? — Очите й се разшириха в невинно учудване. — Дотам е почти половин миля, подводното течение е много силно. Не съм чак толкова добра плувкиня.
— Простете, но не ви вярвам. Щом искате да се окъпете, ще го направите гола. Иначе ще идете да си свършите работата зад скалите и ще се върнем в лагера.
Тамсин изкриви лице в сърдита гримаса. Кратката промяна в лицето й не убягна от вниманието му и той разбра, че е имал право. Ла Виолет мислеше за бягство.
Тамсин му обърна гръб и разкопча ризата си. Този проклет англичанин беше дяволски недоверчив! За нея беше детска игра да преплува до другия бряг, а само няколко километра по-нататък местните селяни щяха да й окажат помощ. Тази част от страната беше сравнително равна и обрасла с ниски храсталаци. Ако имаше поне малко предимство, щеше да полети като вятър. На около сто метра от брега се издигаше възвишение, обрасло с бодливи храсти и ниски дървета. Ако можеше да стигне дотам, щеше да се скрие като лисица от кучетата. Нито един английски войник не беше в състояние да открие Ла Виолет на собствената й територия.
Тамсин пусна ризата на земята и развърза връзката на долните си гащи. Свали и тях и ги изрита надалеч. Сейнт Симон имаше право да предполага, че пленницата му не се придържа към правилата на приличието, освен когато й е изгодно. Тя не беше момиче от испанската аристокрация, възпитано в манастир. Беше водила суровия живот на разбойниците, който отрано я бе запознал с житейските реалности. Освен това в този момент беше твърде заета с дръзкия си план за бягство, за да помисли, че се е съблякла в присъствието на непознат мъж.