След като помисли малко, Тамсин вдигна дрехите си, сгъна ги грижливо и ги остави върху един плосък камък. Това беше само дреболия, но Сейнт Симон се почувства неловко. Ала още преди да е успял да разбере защо тази дребна случка му се бе сторила многозначителна, Тамсин се обърна към него. С леко разкрачени крака, опряла ръце на хълбоците, тя стоеше пред него съвсем гола. На шията й висеше тънка верижка, на която бе окачен сребърен медальон.
— Доволен ли сте, полковник?
В първия момент Джулиън не разбра двусмислието на въпроса й. Погледът му се плъзна по стройното, твърдо тяло, от което бликаха сила и жизненост. Много скоро установи, че впечатлението за крехкост идва само от ръста й. Голото й тяло беше здраво и мускулесто като на атлет, гъвкаво и изправено. Погледът му се спря повече на малките остри гърди, проследи стройната линия на хълбоците и се задържа на светлите косъмчета между бедрата.
Тялото й беше извънредно привлекателно. Дъхът му се ускори, ноздрите се издуха, докато се опитваше да се пребори с нежеланата възбуда. Сигурно си беше изгубил ума. Как можа да се постави в такова положение! Защо, по дяволите, й позволи да се окъпе в реката? Но сега беше твърде късно да отмени съгласието си.
Когато отново стана господар на чувствата си, той погледна в лицето й и доволно установи, че щателният оглед бе успял да я извади от равновесие. Предизвикателният й поглед вече не беше толкова сигурен, тя избягваше да срещне очите му. Това беше награда за нежеланата реакция на тялото му.
— Съвършено — отвърна провлечено той. — Бих казал, че съм извънредно доволен.
Гняв изтри израза на неловкост от лицето й. Тя направи крачка към него и в продължение на няколко секунди той вярваше, че ще го удари още веднъж. Ако го направеше, щеше да я накара да съжалява.
Тамсин прочете посланието в очите му; то й съобщи, че мъжът насреща й е подготвен за евентуален удар. Желанието да го удари изчезна също така бързо, както се бе появило, и тя си припомни, че не бива да губи ценно време. Планът й беше готов и нямаше никаква полза да се кара с него или да сравняват умствените си способности. Без да каже нито дума, тя се обърна и закрачи към водата.
Джулиън не я изпускаше от поглед. Тя навлезе във водата и спря за миг в нерешителност. Отзад изглежда също така добре, както отпред, каза си замечтано мъжът. След няколко секунди Тамсин застана на пръсти, вдигна ръце и се хвърли във водата.
Джулиън отиде до брега и зачака появата й. Водата течеше бързо, подводното течение се разпознаваше като широка лента на около пет стъпки от брега. Една птица потопи яркосините си пера във водата и изскочи на повърхността със сребърно-блестяща рибка в устата. Само Ла Виолет не се виждаше. Какво да направи, ако тя не се появи?
Гърлото му се стегна от страх. Ами ако се беше заплела в някакви водни растения, които не се виждаха на повърхността?
Ами ако беше решила да преплува под вода до другия бряг? Погледът му се плъзна към грижливо сгънатите й дрехи, оставени на близкия камък. Тя не можеше да избяга съвсем гола. Очите му се плъзнаха по водната повърхност. Никъде не се виждаше движение. Откога беше под водата? Май от няколко минути!
Джулиън изу ботушите си и бързо откопча куртката си. Захвърли в тревата колана със сабята, свали панталона и ризата и решително се хвърли в реката, на същото място, където беше изчезнала пленницата му.
След миг изскочи на повърхността с тракащи от студ зъби. Водата, която идваше от покритите със сняг планински върхове, беше леденостудена. Никой не можеше да оцелее след няколко минути престой в такава вода. Джулиън се взря отново в спокойно течащата река и отърси водата от косата си. Нищо. Тя беше изчезнала, сякаш никога не я беше имало.
Той пое дълбоко дъх и се потопи още веднъж Разбута с две ръце гъстите подводни растения и затърси безжизненото тяло или поне веещата се коса, която щеше да му покаже къде се е заловила.
В този момент Тамсин излезе на повърхността от другата страна на скалите. Беше чула как полковникът скочи във водата и разбра, че опасността е отминала. И тя трепереше от студ, косата беше залепнала за главата й. Ала очите й блестяха тържествуващо, на посинелите устни играеше усмивка. Беше се надявала, че той ще се хвърли във водата да я търси, но не смееше да повярва в късмета си. Спомни си многото весели истории, които майка й беше разказвала за рицарството на английските джентълмени, което често се проявявало не на място. Явно този английски полковник не беше изключение от правилото.