Тя излезе на брега и се отърси от водата като малко куче. Скалата я скриваше от погледа на плуващия мъж. Слънцето стопли студеното й тяло и тя се втурна с леки стъпки към дрехите си.
Джулиън излезе на повърхността, за да си поеме въздух. Студът скова тялото му и той разбра, че няма да издържи още дълго в ледената вода. Въпреки това си заповяда да се потопи още веднъж, за да я потърси. Тъкмо когато се приготви да се гмурне, той хвърли бърз поглед към брега и откри бледа сянка край скалата. Само след миг обаче сянката изчезна и той не беше сигурен дали наистина е видял нещо подозрително. В следващия момент обаче разбра, че най-лошите му подозрения са се потвърдили.
Гневният му вик разкъса утринната тишина на брега на Гуардиана. Една птица отговори с дрезгав крясък, а ято диви патици се издигнаха с мощни удари на крилете от нощното си убежище в тръстиката, когато мъжът зацапа през водата към брега.
Тамсин изруга полугласно и се втурна да бяга. Хукна по равната, обрасла с мъх земя право към малкия, осеян от гъсти храсталаци хълм. Нямаше време да се облече, затова притисна дрехите до мокрото си тяло. За съжаление полковникът я бе открил твърде рано и тя можеше само да се надява, че има достатъчно преднина. Той трябваше да излезе от водата, да се изкатери по брега, а и тя със сигурност беше по-бърза от един едър и тромав войник.
Ала Тамсин не знаеше, че в училище Джулиън беше печелил награди по бягане, и дългите му крака бързо скъсиха разстоянието помежду им. Ослепял от гняв, той тичаше след нея — гневеше се на себе си, че беше допуснал едно момиче да го измами толкова лесно, гневеше се и на пленницата си, че си бе позволила да го води за носа. Никога досега не се беше провалял в изпълнението на поставените му задачи. И този път нямаше да бъде надхитрен от една дребна, коварна и жестока наемница и разбойничка.
Той увеличи темпото и почти я настигна; ледената вода на реката по кожата му се превърна в пот, но Тамсин беше почти на хълмчето. Джулиън знаеше, че ако тя изчезне в гъстите храсталаци, търсенето ставаше безсмислено. Той и хората му щяха да обикалят с часове между дърветата и храстите, от опит знаеше как изчезваха партизаните, без да оставят нито една следа.
Тамсин дишаше тежко, а когато излезе на височинката, от гърлото й се изтръгна задавено хълцане. Тя не чуваше преследвача си, но усещаше близостта му. Крачките му бяха заглушени от мекия мъх, но тя знаеше, че разстоянието между двамата непрекъснато намалява. С последно напрежение на волята тя се втурна към най-близкия храст, но изведнъж кракът й се закачи в разклонените корени, които покриваха земята.
Тамсин нададе гневен вик и падна на колене. В следващия миг Джулиън се хвърли напред и ръката му се сключи около глезена й. Тамсин не бе предполагала, че преследвачът й е толкова близо. Тя се изви като змия и отчаяно се опита да го ритне със свободния си крак, но той я държеше здраво и дори не трепна, когато петата й го улучи болезнено. Тамсин се улови с две ръце за яките корени и се опита да събере достатъчно сили, за да се освободи от яката му хватка, но той бе успял да хване и другия й крак и я дръпна към себе си. Корените се изплъзнаха от пръстите й, тя загуби равновесие и се строполи на земята. Когато Джулиън я дръпна към себе си, коремът и гърдите й се хлъзнаха по влажната земя, корените и камъчетата я одраскаха.
— Мръсно копеле! — изрева вбесено тя и се претърколи по гръб. Връхлетя върху него с намерението да му издере очите. — Причинявате ми болка!
— Значи искахте да ме измамите, така ли? — изкрещя гневно лорд Сейнт Симон. — Дяволче! Хитра, коварна, проклета малка маймуна! — Той хвана с една ръка двете й китки и издърпа ръцете й над главата, с другата улови брадичката й. — Вие сте готова да прибегнете към всякакви хитрости, нали? Искам да ви кажа, момичето ми, че са необходими поне десет змийчета като вас, за да ме надхитрят!
Тамсин се обърна настрана, за да свие колене и да ги забие в долната част на тялото му. Мъжът разбра намерението й и я притисна с цялата си тежест към земята. Ръцете му стискаха безмилостно китките и главата й, цялото й тяло беше неподвижно.
— Копеле! — изсъска още веднъж тя. — Аз може да съм бандитка, но вие сте брутален тиран, полковник. Веднага ме пуснете.
— Не.
Простият отговор прогони гнева й и тя се вгледа като замаяна в лицето му. Очите над нейните бяха съвсем спокойни, едва ли не безизразни. Сякаш седяха един срещу друг в някой английски салон. Този мъж очевидно се чувстваше съвсем добре в кожата си. Тя усети мокрото му бельо до бедрата си. Значи той не беше скочил във водата съвсем гол.