Седрик стана и си наля голяма чаша коняк. Отпи голяма глътка и се наслади на приятната топлина в гърлото си. Челото му остана намръщено. Ако това момиче наистина има нещо общо със Селия, какво търси тук? Сигурно беше дошла с определени намерения. Всеки човек иска нещо. Дали й трябват пари?
Е, каквото и да беше, той щеше да го узнае много скоро. Трябваше просто да я накара да разкрие картите си.
— Няма да даваме голям прием, Джулиън — говореше настойчиво Люси и порцеланово сините й очи светеха развълнувано. — Само за десетина двойки или малко повече, за най-близките семейства. Няма да танцуваме, макар че след вечеря все пак бихме могли да вдигнем килима. Вечерята ще бъде скромна…
— Стига толкова, Люси — прекъсна я недоволно полковникът и вдигна ръка, за да спре потока от думи. — Ако наистина желаеш малък прием, аз нямам нищо против. Единственият въпрос е дали Тамсин ще може да се справи с обществените си задължения след толкова кратко време.
— О, разбира се, че ще може — отговори Люси и лицето й пламна от радост. — Знам, че няма да й бъде трудно. Всички са мили и се интересуват много от нея, и толкова им се иска да я опознаят. Нали нямаш нищо против, Тамсин? — След доверителния разговор преди няколко дни двете си говореха на ти.
Тамсин, която слушаше развеселено възбуденото бъбрене на Люси, кимна небрежно.
— Щом смяташ, че ще се справя…
— Не помниш ли, че в голяма компания се плашиш и забравяш английския? — изръмжа Джулиън, облегна се назад в креслото си и я огледа изпод спуснатите си ресници. — Наистина ли мислиш, че си готова да се хвърлиш в обществения живот и да се изложиш на опасността да останеш неразбрана?
— Но Тамсин говори много добре английски — възрази енергично Гарет и изтри едно петънце от блестящите си ботуши. — Бих казал дори, че е придобила местния акцент.
— О, това е само привидно — усмихна се иронично Джулиън. — Когато е под натиск, тя забравя и най-простите думи и започва да бърбори глупости на испански.
— Мисля, че съм преодоляла плахостта си — обясни сериозно Тамсин. — Ще се постарая да се държа прилично, милорд полковник, и ви уверявам, че няма да ви опозоря.
— Наистина ли? — Той поглади брадата си и се усмихна развеселено.
Люси местеше поглед от единия към другия. През повечето време Джулиън се отнасяше към Тамсин с преувеличена учтивост и беше много трудно да си представи, че онова, което двамата с Гарет бяха видели през нощта, се беше случило наистина. Но понякога, както в този момент, тонът му ставаше друг и погледът му загатваше, че двамата си имаха тайна.
— Тамсин е достойна за доверието ти — проговори с леко смущение тя. — Аз ще бъда до нея през цялото време и ще й помагам, когато е нужно.
— С това работата е уредена — заяви брат й и гласът му отново прозвуча безстрастно. — Но не очаквай от мен да ти помагам в приготовленията. Можеш още отсега да кажеш на Хиберт, че разрешавам да извади шампанско и вино от избата.
— Най-добре е да сервираме пунш с лед — отговори весело Люси и скочи на крака. — Това беше сензацията на миналия лондонски сезон. Амабел Фидърстоун ми даде прекрасна рецепта. Сигурна съм, че я нося в чантичката си. Мисис Хиберт ще приготви пунша.
Тя се запъти към вратата с необичайна енергия.
— Тамсин, ела и ми помогни да реша какво да поднесем за вечеря. Ако желаеш, ще ми помогнеш и при писането на поканите. Уморително е, знам, но трябва да свършим тази вечер, за да може Хъдсън да ги разнесе още утре.
— Кога ще се състои приемът? — попита Тамсин. Не й се искаше да се откаже от вечерното препускане с Цезар.
Люси спря за миг и я погледна замислено.
— Следващата събота. Съгласен ли си, Джулиън?
— Нямам нищо против — отговори отегчено той. — С малко повече късмет ще получа покана за друг прием.
— О, не! — извика ужасено Люси. — Не може да организираме прием в Трегартън, ако домакинът не присъства.
— Мисля, че Сейнт Симон се пошегува, мила — намеси се Гарет, който беше станал и наместваше вратовръзката си пред огледалото.
Люси изглеждаше малко объркана.
— Хайде да се махнем оттук. — Тамсин я хвана под ръка и я поведе навън. — Сега ще ми обясниш с всички подробности как се организира прием в доброто общество. Единствените приеми, на които съм присъствала досега, бяха…
— Нима в манастира даваха приеми? — прекъсна я Джулиън. Предупреждението в гласа му беше недвусмислено.