Той я искаше само за себе си, искаше вечно да я държи в ръцете си, да бъде абсолютно сигурен, че тя е само негова. Искаше да обяви претенциите си пред целия свят.
Когато Тамсин застана пред него, той взе ръката й и я поднесе към устните си.
— Не забравяй, че не е редно да подскачаш като малко жребче, чу ли? — После й предложи тържествено ръката си и я поведе към входната врата.
Тамсин прехапа устни. Не беше очаквала комплименти, но би било прекрасно да чуе от устата му нещо повече от обичайните поучения и предупреждения.
През следващите два часа, докато къщата се пълнеше с весело разговарящи и смеещи се гости, Джулиън не изпускаше от очи питомката си. Тя стоеше редом с Люси в средата на салона и поздравяваше пристигащите гости. Стана му интересно, когато чу, че тя непрекъснато подчертаваше испанския си акцент и това я правеше още по-екзотична и необикновена. Не му убягваше, че младите мъже се тълпяха около нея, че се смееха весело на шегите й и я гледаха с неприкрито възхищение. А по-възрастните мъже се възползваха безсрамно от предимствата на възрастта си: докосваха ръцете й, тупаха я по рамото. Тамсин им се усмихваше и флиртуваше с тях с невинно очарование, което ги омагьосваше.
Тази жена е съвършена артистка, каза си смаяно Джулиън. Никой от гостите не би предположил, че е била партизанка в испанските планини, че е воювала редом с мъжете. Никой нямаше да повярва, че се е хвърлила презглава в страшната битка при Бадахос или е помагала е до изнемога в морското сражение на борда на „Изабел“. Само аз познавам истинската Тамсин, каза си той и в сърцето му отново пламна желание. Работата беше там, че мястото на тази съвършена артистка не беше тук. Тя играеше роля и само той знаеше това.
Ала истинската Тамсин беше само негова. Как му се искаше да отиде при нея, да я откъсне от кръга на опиянените от красотата й млади хора и да обяви пред целия свят, че тази жена принадлежи само на него. Завинаги.
Той беше луд. Напълно луд. Оставил се беше представлението й да му замае главата, също както беше станало с всички мъже в тази зала. Той знаеше каква е истинската Тамсин. Незаконородена бандитка, която нямаше скрупули и беше загърбила всички морални норми.
— Учудваща прилика, не намирате ли и вие? — каза нечий глас зад гърба му.
Джулиън се стресна и се обърна с учтива усмивка към старата дама, която се подпираше на бастуна си.
— Как сте, лейди Гънстън?
— Млади човече, на шестдесет и девет години вече не отговарям на такива въпроси. — Тя избухна в смях. — Помогнете ми да се настаня в онова кресло и ми донесете чаша пунш. Нямам представа къде е изчезнала онази глупачка.
Джулиън се усмихна и побърза да изпълни заповедта. Летиша Гънстън беше неотменима част от живота на малката община. Никога не отклоняваше поканите, а придружителката й, на възраст почти колкото нея, понасяше обществените задължения на господарката си също така стоически като постоянните й хапливи коментари.
— Заповядайте, мадам. — Джулиън й подаде чашата и седна до нея. — Добавих още малко вино, знам, че така го обичате.
Лейди Гънстън му благодари с усмивка и отпи доволно от силното подсладено вино.
— Пила съм и по-лоши неща. — Тя кимна и огледа балната зала. — Наистина учудваща прилика, не намирате ли и вие?
— За кого говорите, мадам?
Старата дама вдигна бастуна и посочи към другия край на залата.
— Никога не съм виждала това момиче, но то прилича досущ на Сесил.
— Нямам представа за кого говорите, мадам. — Джулиън имаше чувството, че кръвта е застинала в жилите му.
Лейди Гънстън се обърна и го погледна втренчено.
— Разбира се, че не помните. Селия почина, когато вие бяхте още малко момче, или поне така си мисля. Беше възхитително момиче, но твърде жива и непостоянна. Хората бяха пропищели от постоянните й номера. — Тя се изсмя, закашля се и бързо отпи голяма глътка вино.
— Коя Селия, мадам? — Джулиън трепереше. Желязна ръка беше стиснала гърлото му. Следващите думи на старата дама щяха да сложат край на приключението му с малката бандитка.
— Селия Пенхалан, разбира се. Казаха, че починала в Шотландия от някаква треска. — Лейди Гънстън кимна и се загледа в Тамсин, която тъкмо танцуваше със сина на една от местните благороднически фамилии.
— Заради косата е — промърмори замислено тя, толкова тихо, че Джулиън трябваше да се приведе към нея, за да я чува. — Никога преди това не бях виждала този цвят на косата. Очите й не се виждат от това разстояние.
— Виолетови — отговори с чужд глас Джулиън.
— О, да, трябваше да се сетя. — Старата жена се усмихна. — Селия също имаше виолетови очи. — Тя сведе глава. — Намерете придружителката ми, млади човече, време е да се прибера в къщи — заяви твърдо тя.