Джулиън тръгна да търси мис Уинстън. Движеше се като на сън. Изпрати двете стари дами до каретата им. Лакеят внесе на ръце старата мисис Гънстън, дребната мис Уинстън, натоварена с наметки и чантички, се покатери след господарката си. Кочияшът вдигна ръка към цилиндъра си, изплющя с камшика и старомодното превозно средство се заклатушка по пътя.
Джулиън стоеше пред вратата и се вслушваше в музиката, която долиташе от залата, примесена с откъси от разговори и смехове. Люси надмина себе си, каза си малко сърдито той. Ако това отговаряше на представата й за малък прием, по-добре беше да не знае как си представяше един истински бал.
Селия Пенхалан. Сесил. Но как Селия Пенхалан беше станала Сесил, спътницата на един испански бандит? Какво общо имаше смъртта в Шотландия с отвличането в Пиренеите?
Вероятно трябваше да потърси отговора от Седрик Пенхалан. Джулиън се отдалечи от къщата и тръгна към плодната градина. Можеше да се усамоти за известно време, никой нямаше да забележи отсъствието му. В този момент нямаше да понесе обществените дребнавости, глупавия смях и безсмислените разговори. Първо трябваше да въведе ред в мислите си.
Значи във вените на Тамсин течеше кръвта на Пенхалан. Синята кръв на едно от най-влиятелните семейства в страната. Но тази кръв беше лоша. Тя беше развалена от безогледното честолюбие на виконта и подлите и злобни номера на племенниците му.
Велики боже! В тези нежни сини вени, които прозираха под нежната кожа, кръвта на един отхвърлен от обществото разбойнически барон се беше смесила с кръвта на един тиран. Той си припомни гордо изправената й стойка, дръзко вирнатата брадичка, святкането на очите й, когато я предизвикваше, ядно стиснатите устни, когато не беше успяла да наложи волята си. Все качества на рода Пенхалан.
Ами безогледната й решителност, слепият стремеж към целта, начина, по който отстраняваше всички препятствия?
Но Седрик Пенхалан никога нямаше да я признае, даже ако тя притежаваше недвусмислени доказателства, че е дете на сестра му. Не само личната му гордост щеше да му попречи да признае връзката си с незаконороденото отроче на един испански разбойник. Но имаше и друго: ако признаеше роднинството си с Тамсин, той трябваше да даде публично обяснение за смъртта на сестра си, за погребението и траура. Това щеше да предизвика обществен скандал. Защо, за бога, беше прибягнал до тази измама? Вероятно Селия се беше противопоставила на волята му и той я беше отстранил от пътя си. Или Сесил… Селия… беше избягала от дома си. Както бе загатнала старата дама, тя е била едно своенравно малко момиче и може би не е искала да живее под опеката на властния си брат. Така Седрик се беше видял принуден да измисли някакво обяснение за пред обществото. Нещата започваха да придобиват ясни очертания.
Джулиън имаше чувството, че главата му ей сега ще експлодира. Той се отвращаваше от Пенхаланови и от всичко, свързано с тях. Преди двайсет години Седрик беше манипулирал живота на най-близките си хора за своя собствена изгода и Тамсин беше непредвиденият резултат от това дело.
И този непредвиден резултат беше на път да преобърне с главата надолу целия светоглед на лорд Сейнт Симон от Трегартън и всичките му дълбоко вкоренени представи за бъдещето. По някакъв противоестествен начин той беше попаднал в мрежата на Пенхалан и се оплиташе все повече.
Джулиън беше научен да гледа живота право в очите и никога да не губи самообладание, но днес не беше в състояние да се успокои. Не можеше да си представи, че би могъл да прекара целия си живот с Тамсин, но не можеше да понесе и мисълта, че ще я загуби. Не можеше да си представи живота без нея.
А как да й открие какво бе узнал тази вечер? Каква полза, ако тя узнае от какво семейство произхожда? Седрик Пенхалан щеше да й се изсмее в очите, щеше да разруши мечтата й да намери семейство, което да й замести загубеното.
Докато Джулиън бродеше безпокойно в плодната градина, в Трегартън пристигна Седрик Пенхалан. Нарочно дойде последен и домакинята вече беше напуснала мястото си до стълбището.
Седрик спря на прага на салона и огледа презрително пъстро облечените жени, които пърхаха като пеперуди в огромното помещение, и строгите фракове на придружителите им. Музикантите свиреха валс и той откри веднага дъщерята на Селия, която се носеше из залата в прегръдките на строен млад мъж с униформата на местния полк.
Седрик остана до вратата, загледан в крехката фигура. Селия носеше същите цветове, припомни си той, и танцуваше със същата прелест.