Тя се пъхна в леглото си и се зави до брадичката.
Ако Джулиън наистина искаше да се върне в Испания, тя щеше да замине с него. Половин хляб беше по-добре от нищо. Другата половина трябваше тепърва да бъде омесена.
Тя си претърколи към другия край на леглото и духна свещта на масичката. После дълго лежа с отворени очи, вслушвайки се в дъжда, който барабанеше по стъклата. Прибоят го заглушаваше. Бурята продължаваше с нова сила.
Тя го обичаше, обичаше го с цялото си сърце, както Сесил беше обичала барона. Единствената любов на живота й… любовта за цял живот. А щом той можеше да й се отдаде само наполовина, тя щеше да се задоволи с това. Трябва да му го каже. А после трябва да се справи със Седрик… само че как, при тези нови обстоятелства?
Утре ще знае отговора. Първо трябваше да си почине, а след това да обясни на Джулиън, че е променила решението си.
Бурята утихна малко преди зазоряване. Джулиън излезе от къщата и пое дълбоко влажния, хладен въздух. Метна се на седлото и завърза грижливо пътната си чанта. Небето беше сиво, морето тъмно, поляната мокра, целият път беше в локви. Той погледна към източната кула, към полускрития от бръшляна прозорец, но бързо обърна лице на север и препусна.
Тамсин стоеше зад стъклото и около очите й се бяха изписали черни кръгове от безсънната нощ. Дъждовното утро я потисна още повече. Проследи заминаването на Джулиън, без да реагира. Защо беше решил да тръгне толкова рано? Защо беше толкова глупав, та не разбра, че тя ще промени мнението си след отшумяването на поредния каприз?
Изведнъж Тамсин се оживи. Облече се възможно най-бързо, изскочи от стаята си и хукна забързано надолу по задната стълба. Излезе на двора и се запъти право към оборите, където беше стаята на Хосефа и Габриел.
— Ох, малко момиче, не бързай толкова — посрещна я с усмивка Габриел и стана от леглото, когато тя се втурна като вихър в стаята. — Какво толкова е станало? — Той сложи ръка на рамото й и я притисна към широките си гърди толкова здраво, че дъхът й спря.
Тамсин се освободи внимателно от прегръдката му и най-после можа да каже за какво беше дошла.
— Трябва да тръгна след него — заяви направо тя, приседна на ръба на леглото и закърши ръце. — Аз го обичам… обичам го също както Сесил обичаше Барона и не мога да се боря с тази любов. Боли ме. — Тя местеше поглед от единия към другия. Хосефа я наблюдаваше съчувствено, Габриел се чешеше по брадата.
— Не се безпокой — проговори най-после той. — Ще тръгнем след малко. Хосефа ще ни чака тук. Знам, че не й се иска да се клатушка след мен с дамско седло. — Той хвърли бърз поглед към жена си и тя кимна одобрително. Не за първи път щеше да чака мъжа си, беше го правила безброй пъти, докато той и Тамсин обикаляха страната с армията или партизаните.
— Ще кажа на Люси, че трябва да свършим някои неотложни неща и ще се върнем след седмица или две.
— Значи все пак възнамеряваш да се върнеш… заради Пенхалан?
Тамсин го погледна несигурно.
— Трябва да го направя. Обещах на Барона… и на Сесил… поне в мислите си. Но вече не съм сигурна в нищо, Габриел, и нямам представа докъде ще стигна.
— Нищо, малко момиче, не се тревожи. Каквото има да става, ще стане — успокои я той. — На твое място бих отишъл веднага при мис Люси и бих я попитал къде се намира къщата на полковника в Лондон. Няма защо да се лутаме по улиците, докато го открием.
Тамсин се хвърли на шията му.
— Какво щях да правя без теб… без вас двамата! — Тя притисна Хосефа до гърдите си и се разплака.
— Трябва да съберем багажа ти — отговори спокойно старата жена и я помилва по гърба. — Не е редно да пътуваш без бельо, нали?
— Както винаги, имаш право, Хосефа — отговори с усмивка младата жена и излезе бързо от стаята. Габриел се засмя добродушно.
22
Къщата на „Оудли Скуеър“ имаше малка градина от задната страна, в която се влизаше през портичка от кралските обори. Люси й беше казала, че кабинетът на брат й е с прозорец към градината.