Учуденото й мълчание не продължи повече от секунда и бе последвано от дива канонада ругатни, толкова изразителни и разнообразни, че полковникът зяпна смаяно. Тамсин ругаеше безупречно на три езика, сменяше ги без преход, а проклятията и обидите бяха толкова цветисти, че всеки пехотинец би се гордял да ги овладее.
— Престани да ругаеш, момиче! — Джулиън се освободи бързо от първоначалната изненада и задуши потока от думи с буйна целувка. Притисна още по-силно ръцете й към земята, цялото му тяло падна тежко върху нейното.
Тамсин едва не се задуши от натиска на устните му. Тя се раздвижи отчаяно под него, замята се като риба на сухо. Кожата й пареше, кръвта й закипя, зад спуснатите мигли се разстла червена мъгла. Мъжът мушна езика си в устата й, а нейният език не се скри, не избяга — той се раздвижи и заигра с натрапника.
Мислите й се объркаха. Усещаше гняв — див гняв, но той беше примесен с безумна страст, не по-малко силна и огнена. Изпитваше страх и в същото време див копнеж. Тялото й гореше и в главата й не остана нето една разумна мисъл. Мъжът все още държеше ръцете й над главата, но другата му ръка бе пуснала брадичката и се движеше по тялото й. Той помилва гърдите й, после продължи към влажния корем. Без да съзнава какво прави, тя вдигна хълбоци, за да го посрещне. Бедрата й се отвориха пред търсещите му пръсти и им позволиха да проникнат в нея. Когато го усети в себе си, от гърлото й се изтръгна дрезгав вик.
Ръцете му милваха тялото й, докато се движеше в нея с дълбоки, силни тласъци, които я отведоха в свят, където въздухът трепереше и телата им бяха обгърнати в пламъци. А после попаднаха в самия център на огъня и Тамсин се загуби в тялото над своето, позволи му да я завладее без остатък, толкова пълно, че границите на собственото й тяло престанаха да съществуват. А над това пламтящо великолепие владееше ужасът на унищожението.
Джулиън се върна бавно в действителността. Първо усети топлото слънце върху гърба си и едва после осъзна влажното, буйно дишащо същество под себе си. Погледна в лицето й. Тя беше затворила очи, кожата й беше зачервена, устните полуотворени. Ръката му все още стискаше китките й, другата беше между телата им. Той я погледна отново, не можейки да повярва в случилото се… и изведнъж топлото слънце върху гърба му се превърна в студена стомана.
Той не виждаше нищо, но знаеше, че някой е опрял острието на сабята си в гърба му. Усещаше го в основата на гръбначния си стълб, чуваше тежкия дъх на застаналия над него мъж и косъмчетата на тила му настръхнаха.
— Кажете си последната молитва, човече. Имате тридесет секунди, за да сключите мир със създателя. — Гласът имаше мекия тон на шотландските планини, но беше леден като гробища. Острието на сабята се раздвижи, притисна се в меката кожа и се подготви за окончателния удар, който щеше да прониже гърба му до самото сърце.
За първи път в живота си Джулиън усети сковаващ ужас. Смъртта на бойното поле не беше нищо в сравнение с онова, което преживяваше сега. Там мъжете се биеха разгорещено и много често съдбите им се решаваха от късмета и съдбата, а това тук беше екзекуция, студена и бавна. Незнайно по каква причина, той не беше в състояние да каже или да стори нещо, за да се спаси или поне да отложи малко мига на смъртта. Макар че нямаше представа защо искаха да го убият в това топло утро, след тези несравними мигове на буйна страст.
— Не! — Момичето под него изведнъж заговори с отчаяна настойчивост. Тя се бе свестила от вцепенението си и започваше да разбира какво става. — Не, Габриел, не! — Тя задърпа ръцете си, които все още бяха стиснати в желязната хватка на Джулиън, и той я освободи. После го отблъсна от себе си и се опита да се изправи, но той не можеше да се раздвижи, защото смъртоносното острие на сабята щеше да се забие в тялото му. Затова остана да лежи между бедрата й и сред целия този ужас изпита ужасен срам, защото си представи колко жалък изглеждаше и какъв фарс беше да намери смъртта си в такава ситуация.
— Пусни го, Габриел, всичко е наред! — Тамсин говореше с отчаяна настойчивост. Познаваше много добре бързината и смъртоносния гняв на великана, който беше застанал зад полковника. Той бе повярвал, че любимката му е станала жертва на насилие, а неговата основна задача беше да я защитава и да отмъщава на онези, които се опитваха да й сторят зло. Тя все още изпитваше гняв към английския полковник заради начина, по който се отнасяше към нея, след като я спаси, но не и заради онова, което се случи преди малко. И двамата се държаха като безумци, но и двамата носеха отговорност за случилото се и Джулиън Сейнт Симон не заслужаваше да намери смъртта си от ръката на Габриел, човека, който цял живот решаваше проблемите си с помощта на меча и се бе научил да действа с хладна обективност.