Тамсин седна на една пейка в малкия парк на „Оудли Скуеър“ и зачака Габриел да се върне от разузнаване. Вече се здрачаваше. Тя усещаше приятно изтощение след петдневното пътуване, когато изминаваха по петдесетина мили на ден. Конете им бяха подслонени в гостилницата на Чаринг Крос, където Габриел щеше да пренощува. Самата Тамсин възнамеряваше да изненада полковника.
Дано изненадата се окаже приятна!
Разбира се, тя можеше просто да застане пред входната врата и да почука, но беше измислила много по-драматична сцена, за да накаже Джулиън за внезапното му заминаване.
Отварянето на портичката я стресна до смърт и й показа колко нервна беше в действителност — като че ли мъжът, когото бе решила да изненада, беше чужденец… и тя не можеше да предскаже реакциите му, като че не беше споделяла живота и леглото му през последните четири месеца.
Габриел се подаде от алеята между живите плетове и се запъти към нея.
— Струва ми се, че е много просто — заговори направо той и седна до нея на каменната пейка. — Вратата е заключена, но аз ще те прехвърля през стената. Библиотеката на полковника има два прозореца, и двата са ниски и ще можеш да се изтеглиш и без моя помощ.
— Вероятно прозорците не са отворени.
— Възможно е. Ако са затворени, ще се наложи да разбиеш единия. Ще увиеш един камък в парче плат, за да не вдигаш голям шум.
— Ами ако полковникът е точно в тази стая? — попита замислено тя. — Тогава просто ще почукам на прозореца.
— Както виждам, изобщо не си помислила, че може да се влезе и през вратата — промърмори Габриел. — Това е много по-просто.
— По-просто, но не и по-забавно — засмя се Тамсин.
— Добре, както искаш. Вероятно си решила да изчакаш мрака, за да стане още по-забавно. — Точно така — съгласи се тя. — Хайде да отидем да хапнем нещо. Ще се върнем, когато стане съвсем тъмно… около десет.
Нахраниха се в една жалка гостилница на Пикадили и Тамсин изпи няколко чаши бира, за да прогони страха и вълнението си. Не можеше да разбере защо беше толкова нервна. Тя познаваше този мъж и тялото му почти колкото своето, познаваше настроенията му и начина, по който се променяше светлината в очите му. Знаеше какво изразяваха различните пози на тялото му, движенията на устата му, вдигането на червено-златните вежди, спускането на ресниците и прикриването на блестящите сини очи.
Но познаваше и гнева му. Непрестанно си повтаряше, че той нямаше причини да й се сърди. Тя беше дошла само за да му каже, че е променила мнението си и е готова да се върне с него в Испания… че одобрява половинчатата връзка, която й беше предложил, че разбира предразсъдъците и ограниченията му.
Габриел не говореше много. Изяде с удоволствие агнешките котлети и изпи няколко кани бира, но добродушните сиви очи следяха всяко нейно движение. Не беше много сигурен, че постъпката й е правилна, а ако трябваше да каже истината, щеше да прати лорд Сейнт Симон по дяволите. Тамсин беше убедена, че е намерила любовта на живота си, но на него му се искаше бъдещият й мъж да е малко по-общителен и сърдечен от този безкомпромисен английски лорд.
Ако не се бяха срещнали, Тамсин щеше да си намери мъж като Барона и двамата да живеят щастливи и доволни в планините, заобиколени от верните си хора.
Стига съм си въобразявал небивалици, каза си с кисела усмивка Габриел и разтърси глава.
— Малко момиче. — Той отмести стола си и стана. — Хайде да тръгваме, че това вълнение ще те довърши.
— Не си прав — възрази Тамсин, но не можа да скрие облекчението си, че чакането най-после беше свършило. — Нали ще почакаш в обора, докато вляза в къщата?
— Ще чакам, докато ми дадеш знак, че всичко е наред.
Двамата се запътиха с бързи крачки към „Оудли Скуеър“. Прозорците в къщата на Сейнт Симон бяха осветени, над предната врата висеше фенер.
— Може да има гости — промърмори Тамсин. Досега не беше помислила за това.
— Щом влезеш в къщата, ще почакаш, докато си отидат — посъветва я Габриел. — Няма да се показваш пред слугите. Ти имаш точен план на къщата, а и мис Люси ти каза, че лордът не държи голяма прислуга.
— Добре. — Тамсин потърси плана в джоба си. Люси й бе разказала, че Джулиън използва рядко къщата в Лондон и има само няколко прислужници. Не й беше трудно да въвлече Люси в безгрижен разговор, за да й разкаже всичко това и даже да й начертае план на къщата. Хартията прошумоля успокоително под пръстите й. Ако Джулиън не се беше прибрал или не беше сам, тя щеше да се промъкне в спалнята му.