В оборите беше спокойно. Само тихото потропване на конете и от време на време някое изцвилване нарушаваха тишината. Небето беше покрито с облаци, но на кръглия прозорец беше окачена запалена лампа, която осветяваше двора. Тамсин и Габриел се промъкнаха безшумно в мрака. Тамсин беше скрила сребърно-русата си коса под тъмна качулка.
Вратата към градината на Джулиън беше заключена, както беше казал Габриел.
— Хайде, хоп. — Той вдигна Тамсин с лекота и я сложи върху стената. Тя скочи безшумно от другата страна и пошепна съзаклятнически:
— В библиотеката има светлина.
— Приятно прекарване — пожела й Габриел и отстъпи назад в мрака.
Тамсин се промъкна през градината. По едно време наметката й се закачи на един розов храст, тя спря и внимателно освободи плата от бодлите, като през цялото време се притискаше към стената, за да не я видят. От прозорците на библиотеката падаше светлина и тя можа да види грижливо поддържаните цветни лехи и част от моравата. Надяваше се, че мракът е достатъчен да я скрие от любопитните погледи на прислужниците, които спяха на горния етаж.
Когато се освободи от бодлите, тя продължи пътя си и накрая се прилепи към стената под прозореца. Той беше затворен, но завесите не бяха спуснати. Тя отстъпи крачка настрани и погледна вътре. Сърцето й биеше лудо, дланите и бяха влажни. Не можеше да каже дали е от нервност или от силно вълнение.
Джулиън седеше зад писалището си, с гръб към прозореца, и пишеше нещо. Перото му скърцаше по хартията. Тамсин го наблюдаваше със затаен дъх. По едно време той спря, облегна се назад в стола си и се протегна. След малко потопи перото в мастилото и продължи да пише. Кръвта шумеше в ушите й, докато го наблюдаваше и си представяше израза на лицето му, когато я открие. Сигурно щеше да се зарадва… непременно щеше да се зарадва.
Тамсин подраска по прозореца и отстъпи назад в мрака.
Джулиън подготвяше доклада, който на другата сутрин трябваше да представи на министър-председателя. Лорд Ливърпул бе помолил за допълнителна информация относно сраженията и загубите в Куидад Родриго и Бадахос, за да подкрепи с аргументи молбата на пера за повече войници и пари.
При първия шум Джулиън погледна през рамо. Сигурно в прозореца се беше ударил някой клон. Потърка уморените си очи и се опита да различи нещо в мрака. Беше му трудно да се съсредоточи и понякога не разбираше думите, които пишеше. Отново и отново чуваше изкусителния смях на Тамсин, виждаше дяволитата, подканваща усмивка. Опитваше се да си внуши, че с времето тези спомени ще изчезнат. Щом се върне в Испания, няма да има време да мисли за нея. Ала още докато си повтаряше това, той знаеше, че в Испания щеше да му бъде много по-трудно да я забрави. Спомените щяха да бъдат още по-живи в страната, която беше родила това необикновено, невъзможно същество, смесица от кръвта на Пенхалан и…
Той потърка тила си, смръщи чело и се наведе отново над масата. Трябваше да довърши доклада си.
Отново чу шум от прозореца, този път по-ясен, но не му обърна внимание. След това шумът се превърна в равномерно тап-тап-тап-тап. Джулиън се обърна рязко и отново не видя нищо. Бутна нетърпеливо стола си, отиде до прозореца и го отвори широко. Нямаше нито дървета, нито храсти, които да са достатъчно близо до прозореца, за да се удрят в стъклото. Огледа градината, но не видя нищо подозрително.
Изведнъж точно под него прозвуча добре познат глас:
— Добър вечер, милорд полковник.
Джулиън погледна невярващо към нощното видение. Теменужените очи блестяха пурпурни на бледото лице. Качулката се беше свлякла от главата й и разкриваше незабравимата сребърно-руса коса.
— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш до прозореца — промълви меко тя, докато той я гледаше мълчаливо. Обърна се с гръб към стената, сложи ръце върху широкия перваз и се изтегли сръчно нагоре. Само след миг вече седеше удобно. След малко се обърна отново към него и му се усмихна. Ако не беше толкова изненадан, Джулиън щеше да забележи страха зад тази усмивка.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
— Ти… ти адско изчадие! — Гласът отказваше да му се подчинява. — Как, по дяволите, стигна дотук? — Той сложи ръце на кръста й и я вдигна във въздуха. Задържа я дълго така, сякаш беше кукла. Големите му ръце стискаха здраво, лицето й беше на едно ниво с неговото. Наметката падна на пода и разкри кожения панталон и карираната риза на партизанката.
— На гърба на Цезар, разбира се — отговори с усмивка тя.
— Не си играй с мен, момиче! — Той я раздруса здраво и я вдигна още по-високо, но тя не знаеше дали е ядосан или всичко е заради изненадата. Във всеки случай не изглеждаше щастлив, че я вижда.