— Мъртва е. Но живя много по-дълго, отколкото родният й брат й беше отредил. — Тамсин започна да изпитва удоволствие от сблъсъка, страхът й изчезна окончателно. Тя погледна към братовчедите си, които стояха на прага и я зяпаха смаяно. — Достатъчно дълго, за да се погрижи да бъдете наказан за онова, което й сторихте. — На устните й заигра студена усмивка. — Наистина ли беше нужно да заповядате убийството й, вуйчо?
— Майка ти беше труден човек. — Седрик напълни отново чашата си. Странно, но изглеждаше почти развеселен. — Имаше намерение да ме унищожи… да опозори името Пенхалан. Ако беше просто едно невъзпитано дете, щях бързо да я вразумя. Но Селия имаше желязна воля… никой не можеше да повярва в това, като я гледаше. Такова мъничко момиче.
— Какво общо има с нас любовницата на Сейнт Симон? — попита мрачно Дейвид. Замъгленият му от алкохола разум отказваше да проумее чутото.
— Наистина ли сте любовница на Сейнт Симон? — попита Седрик, който все още изглеждаше развеселен.
Тамсин поклати глава.
— Разбира се, че не. Аз съм от семейство Пенхалан, сър, а в това семейство няма уличници, нали?
Лицето на вуйчо й пламна, дишането му се ускори. Ала когато заговори, гласът му прозвуча все така безучастно:
— И какво общо има Сейнт Симон с цялата тази история?
— Абсолютно нищо — отговори честно тя. — Той не знае коя съм.
— Разбирам. — Седрик се почеса по брадичката. — Приемам, че имате доказателства за произхода си.
— Аз не съм глупачка, сър.
— Да… майка ви също не беше глупава. — Изведнъж той избухна в смях. Явно се забавляваше истински. — Само като си представя! Типично за Селия — да се върне, за да си отмъсти! Може да ви се стори странно, но ще ви кажа, че тя много ми липсва.
— Сигурна съм, че щеше да се трогне до сълзи, ако можеше да чуе тези думи — отвърна сухо Тамсин.
Мъжът отново избухна в смях.
— Имате остър език. Също като нея. — Той напълни за трети път чашата си. — Е, какво искате?
— Всъщност, мислех за фамилните диаманти на Пенхалан — отговори спокойно Тамсин. — Те принадлежат на Сесил, следователно се падат на мен.
— За какво изобщо говори? — попита недоумяващо Чарлз.
— Дръж си устата, идиот такъв! — Седрик гледаше Тамсин над ръба на чашата си. — Значи тя е продължила да се нарича Сесил. Велики боже, колко беше твърдоглава!
Очевидно той нямаше намерение да й откаже. Тамсин беше объркана от любезността му, тъй като беше очаквала открита враждебност.
— Значи не отричате, че по закон диамантите са мои?
Седрик поклати глава.
— Ако ми докажете, че сте дъщеря на Сесил, те наистина принадлежат на вас.
— Нося медальона. И най-различни документи.
Мъжът вдигна рамене.
— Сигурен съм, че сте донесли всичко необходимо. Достатъчно, за да ме унищожите, ако пожелаете да дадете гласност на историята с отвличането на майка ви.
— Точно така. — Нещо не беше наред, но Тамсин не знаеше какво. Неловкостта й нарастваше. Тя беше дошла тук да претендира за нещо, което й принадлежеше по право. Защо тогава имаше странното чувство, че нещо не е наред, само защото Седрик се бе съгласил с нея? Той беше интелигентен мъж и не си губеше времето с безполезни неща.
— Всъщност аз изобщо нямам нужда от диамантите — обясни тя. — Имам достатъчно средства. Сесил направи добра партия, трябва да знаете.
Седрик отметна глава назад и отново се изсмя.
— Наистина ли?
— Да, разбира се. Но се съмнявам, че вие бихте дали съгласието си за този брак.
— Значи нямате нужда от диамантите и въпреки това ги искате?
— Както признахте, те са мои по право! Или ще ми ги връчите, за да уважите паметта на майка ми, или ще изпратя документите, които нося, на всички вестници и обществото ще научи какъв сте всъщност.
— Нали няма да се подчиниш на този шантаж? — Чарлз се втурна към чичо си, но се олюля и едва не падна. Най-после беше проумял за какво става дума. — Това момиче те изнудва!
— О, много добре се справихте, сър. — Седрик изръкопляска пренебрежително. — Какъв остър ум! Нали ще изпиете чаша шампанско с мен, племеннице, за да подпечатаме сделката?
Това беше по-скоро заповед, отколкото молба, и Тамсин присви очи.
— Нямам такова намерение, лорд Пенхалан.
— О, я стига, нека поне се престорим, че сме учтиви люде — произнесе укорно той. — Майка ви беше великодушна, особено когато побеждаваше. И умееше да се справя с всяка ситуация благодарение на острия си ум и съобразителността си.
Той е прав, каза си Тамсин и остра болка прониза сърцето й. Сесил щеше да отпразнува победата си, като изпие чаша вино с победения противник. Майка й щеше да прибере диамантите, да стисне ръка на брат си и да си отиде с усмивка.