Тя погледна вуйчо си и сведе глава в знак на съгласие.
— Извинете ме за момент, племеннице, отивам да донеса от най-хубавото си шампанско, за да отпразнуваме срещата ни. Сигурен съм, че през това време братовчедите ви с удоволствие ще ви правят компания.
— Веднъж вече се насладих на представата им за добра компания — отговори с леден глас Тамсин. По-късно Габриел щеше да се разправи с тях, но тя също щеше да се възползва от случая и да им отмъсти по своему. Когато се обърна към близнаците, тя стискаше двата ножа между палците и показалците на двете си ръце, както я бе научил баща й.
Двамата я зяпнаха смаяно. По лицата им се четеше същото чувство, което Тамсин бе прочела в лицето на Корниш, когато му отрязаха еполетите. Изведнъж двата ножа изсвистяха във въздуха и близнаците изкрещяха от страх и болка. Ножовете се забиха в десните им ботуши и пробиха без усилия меката кожа. Остриетата бяха забити в пода между пръстите им. Чарлз и Дейвид се спогледаха уплашено, после впериха поглед във вибриращите острия и накрая се взряха смаяно в Тамсин.
— Имате късмет, че не съм настроена да се разправям с вас — проговори равнодушно тя. — Идете да си свалите ботушите, за да видите какви рани съм ви нанесла. — Нямаше да им каже нищо за предстоящата среща с Габриел.
— Велики боже! — Седрик влезе в библиотеката с прашна бутилка в ръка и веднага разбра какво се е случило. Племенниците му не смееха да си поемат въздух, ножовете стърчаха между пръстите на краката им. Тамсин стоеше настрана и се усмихваше студено.
— Дължах им тази малка услуга — обясни все така равнодушно Тамсин, когато двамата мъже едновременно се наведоха да извадят ножовете. Седрик вдигна високо едната си вежда.
— Разбирам ви. Съвсем бях забравил, че вече се познавате с тях.
— Да, имах това удоволствие преди няколко седмици — обясни Тамсин, направи няколко бързи крачки към двамата мъже и изтръгна ножовете от ръцете им. Остриетата бяха леко окървавени.
— Няма много кръв. Барона щеше да се гордее с мен.
— Кой е баронът? — попита възхитено Седрик.
— Баща ми — отговори кратко тя, изтри ножовете в наметката си и ги прибра по местата им.
— Много бих искал да узная повече за живота ви — промърмори Седрик, — но за съжаление нямаме време. — Обърнат с гръб към нея, той отвори бутилката шампанско и напълни четири чаши. — Нали нямате нищо против да пиете с братовчедите си? — попита с усмивка той и й подаде чашата. — Знам, че са негодници, но за съжаление човек не може да избира роднините си.
— Може би, но се боя, че въпреки това имам нещо против да пия шампанско с тези страхливи отрепки. — Тамсин взе чашата си и погледна предизвикателно чичо си.
— Тогава няма да им дам чаши — съгласи се Седрик и вдигна чашата си насреща й. — За Селия.
— За Сесил. — Тамсин отпи малка глътка шампанско и си представи, че Сесил е застанала до нея и пие с брат си. Седрик изпи чашата си на един дъх и тя направи като него.
— Е, щом сделката е приключена, вуйчо, бих желала да се сбогувам. — Тя се усмихна и остави чашата си на таблата, но в следващия миг стана нещо странно. Езикът отказа да й се подчинява, главата й се замая, стаята се завъртя пред очите й, лицето на Седрик затанцува пред нея. То ставаше все по-голямо и по-голямо, устата се отваряше и затваряше. Чичо й говореше нещо, но тя не го чуваше.
Глупачка! Защо беше толкова самонадеяна? Седрик беше пуснал в играта единствения човек, който беше в състояние да изключи предпазливостта й. Сесил. И тя се хвана на въдицата му като последната глупачка, бързайки да свърши с него и напълно уверена, че вуйчо й е признал справедливостта на исканията й.
Габриел! Но думата спря на гърлото й.
Седрик се наведе над сгърчената на пода фигурка. Намери медальона на шията й и го отвори. Разгледа внимателно портретчето на Сесил и Барона, после отново затвори медальона и го пусна между гърдите на Тамсин. Извади пистолета от колана й и ножовете от ножниците им.
— Тази млада жена се беше подготвила много добре — промърмори той и се изправи. — Жалко, мило момиче. — В гласа му имаше искрена печал. — Но изнудването беше лоша идея. Ти и майка ти винаги отивахте твърде далеч. — Той се обърна към племенниците си, които бяха наблюдавали сцената със зяпнали уста. — Тя струваше много повече от вас и всички подобни на вас. А сега я махнете оттук.
— Аз… моля за извинение, сър. Какво искате да направим с нея?
— Тъпаци! — изрева с грозен глас Седрик. — Какво си мислите, че трябва да направите? Изнесете я от къщата, хвърлете я някъде далече! Излезте с нея в морето и я хвърлете през борда! Но внимавайте малката да не оживее, защото ще разкаже историята си и тогава… — Той се хвърли в едно кресло и проследи с помътнял поглед как Чарлз се наведе над безжизнената фигура.