— Изхвърлете я в морето, преди да е дошла на себе си! — заповяда грубо Седрик, когато видя как ръцете на племенника му се зашариха по стройното женско тяло. — И да не сте посмели да започнете пак с вашите мръсни игрички! Тя е твърде хитра за вас и ако дойде на себе си, ще видите звезди посред бял ден!
Чарлз се изчерви целият и вдигна на ръце тялото на Тамсин.
— Да вземем ли „Мери Джейн“, сър?
— Ще излезем в морето и ще я хвърлим във водата около Грибън Хед — предложи Дейвид, който все още не можеше да се съвземе от ужаса си. Никога не беше преживявал такава сцена. — Там са гърнетата с раци.
— Прав си, братко, малката ще бъде чудесно лакомство за раците — изсмя се Чарлз. Очите му святкаха злобно, докато се взираше в бледото лице. — Не се тревожете, сър, ще се погрижим това момиче никога вече да не се появи пред очите ви!
— Направете го, както трябва — отговори уморено Седрик. — Нищо повече не искам от вас.
25
— Какво ти каза? Какво искала да направи? — Габриел гледаше невярващо Хосефа. В гърдите му клокочеше гняв, очите му искряха. Ала жена му не се уплаши. Само долната й устна леко затрепери.
— Нищо определено не ми каза. Разбрах само, че излиза на езда и ще се върне към пет.
Габриел хвърли бърз поглед към часовника на стената на обора. Вече минаваше шест.
— И как ти се стори? В какво настроение беше?
Хосефа смръщи чело и се замисли, докато мъжът й нетърпеливо потропваше с крак по калдъръма.
— Нали знаеш каква е, когато е замислила нещо — отговори най-после тя. — Очите й светеха и не мислеше за нищо друго, освен за онова, което й предстоеше. Ти я познаваш — повтори настойчиво тя.
— О, да, познавам я — отвърна мрачно Габриел. — Какъв глупак съм! Трябваше да знам, че малката няма да остави историята с Пенхалан недовършена и ще извърши някоя глупост. — Той се обърна рязко и изрева с глас, от който целият обор се разтрепери: — Оседлайте коня ми!
— Но къде е тя? — попита уплашено Хосефа.
— Създава си проблеми — отговори глухо Габриел. Очите му гледаха пронизващо. — Отишла е сама. А онези мръсни свини са си в къщи… Побързай, момче! — изрева той и се втурна към ратая, който носеше седлото. Бутна го сърдито настрана и заяви: — Сам ще се справя, махай се оттук! — Големите му ръце бяха учудващо сръчни. Много скоро едрият мъж се метна на седлото и препусна като вихър към изхода.
Конят изтрополи по пътя, обграден с жив плет, сякаш беше усетил нетърпението на ездача си. Габриел се приведе над седлото и се взря напред. Беше бесен от измамата на Тамсин, но страхът беше по-силен. Тя не се беше върнала в уречения час, значи й се беше случило нещо лошо. Тамсин беше хитра и умееше да води битка, обикновено не правеше грешки, но тук ставаше въпрос за чувства. И, което беше много по-лошо: тя се страхуваше, че полковникът ще разкрие тайната й, затова действаше под натиска на времето. Габриел не вярваше, че при тези обстоятелства момичето е успяло да запази самообладание. Само една грешка, една дребна небрежност, и младата жена, изправена сама срещу трима Пенхалан, щеше да бъде победена.
Конят навлезе в един остър завой и изведнъж се подплаши, защото насреща му изскочи едър черен жребец.
Габриел дръпна юздите.
— Майко божия, откъде идвате пък вие, полковник?
Джулиън не отговори на въпроса. Изражението на великана не обещаваше нищо добро. По гърба му пробягаха студени тръпки.
— Къде бързате толкова, Габриел? И къде е Тамсин?
Габриел нямаше време да размисли дали е в интерес на Тамсин да разкрие тайната на любовника й. Знаеше само, че имаше спешна нужда от подкрепление, и не можеше да си представи по-добър воин от полковника.
— Отговорът и на двата въпроса е Ланжерик, полковник. Най-добре елате с мен, защото нямам представа какво ще намерим там.
— За бога, точно от това ме беше страх! — извика с треперещ глас Джулиън. Изби го студена пот. — Тя е открила, че е от рода Пенхалан!
— Тя го знае открай време — поправи го хладно Габриел и отново пусна коня си в галоп.
Джулиън преглътна мъчително. В гърлото му беше заседнала огромна буца. Той обърна Соулт и препусна след Габриел, обзет от страшно предчувствие.
— Какво искате да кажете? — попита той, когато двата коня препуснаха редом. — Откога знае за Пенхаланови?
— Откакто се помни. Сесил й разказа всичко за роднините й в Англия.
Джулиън прие тази новост с мрачно мълчание. Кръвта пулсираше болезнено в слепоочията му, копитата на Соулт го оглушаваха. Защо не се изненада от думите на Габриел?