— Възстановяване на справедливостта. Забравих, че го нарекохме така — усмихна се тя.
— Ярко изявено чувство за справедливост, ако си спомняш.
— Да, и това.
— Наистина ли ще направите онова, с което майката на момичето ме заплаши преди двадесет години? — попита глухо Седрик и подаде празната си чаша на Джулиън да я напълни. Вместо това лордът му подаде гарафата. — Добре ли ви разбрах?
— Да — Седрик сведе глава. След малко отпи голяма глътка коняк.
— Казахте, каквото имахте да кажете, и сега ви моля да се махнете от къщата ми.
— С удоволствие. — Джулиън остави чашата си и тръгна към вратата. — Има още нещо… чиста формалност, но понякога формалностите са много важни, както вероятно ще се съгласите. — Усмивката му беше саркастична, той се поклони леко пред домакина си и продължи: — Тъй като сте най-близкият роднина на Тамсин, макар че това ми е извънредно неприятно, се налага да ви помоля за позволение да поискам ръката на вашата племенница.
— Стига да не очаквате от мен да я отведа пред олтара — отговори с безразличие Седрик. — Ако зависи от мен, и двамата можете да вървите по дяволите.
— Благодаря, сър. — Джулиън се поклони повторно. — Да вървим, глухарче. — Той я избута от стаята.
— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? — попита с пресекващ глас Тамсин, докато вървяха към изхода.
— Така изглежда — отговори добродушно той. — Защото силното ми социално чувство настоява да направя от теб почтена жена, макар че… — Той помълча и обясни замислено: — Мисля, че не би трябвало да си поставям толкова възвишени цели.
— Негодник!
— Бандитка!
ЕПИЛОГ
Мадрид, Коледа, 1812 година
Падаше лек сняг и се стелеше като фин бял прах по тесния, с много завои път, който водеше към града.
Ефрейторът пред митническия пост трепереше от студ и се гушеше във вдигнатата си яка. След малко провря глава в задушното помещение.
— Някой идва, сър.
Лейтенантът се отдели от нажежената печка, над която топлеше ръцете си, и излезе навън. Наближаваше малка група ездачи, бели, призрачни фигури под сипещия се сняг.
— Испански седла — промърмори той и скри ръце в джобовете. — Май е госпожата на бригадния генерал. Тя е! Навсякъде ще позная този невероятен кон!
Четирите коня излязоха от снежната вихрушка и спряха пред поста. Двамата ездачи не се отличаваха с нищо по-забележително, но третият беше огромен мъж, възседнал силен и невероятно грозен жребец. Крехката фигура до него яздеше великолепен арабски кон с млечнобяла кожа.
— Добър вечер, лейтенант. — Ездачът на арабския кон се оказа жена и ефрейторът зяпна смаяно. Нежният, мелодичен глас издаваше едва забележим акцент. Ала лейтенантът изобщо не се изненада.
— Добър вечер, мадам. Идвате тъкмо навреме за коледния бал в главната квартира на херцога. Започнали са само преди час.
— Очевидно сме планирали добре времето си — засмя се Тамсин и го удостои с очарователна усмивка. — Надявам се, че не сте на пост през цялата нощ.
— За съжаление изтеглих късата сламка — отговори той и поклати глава с безкрайно съжаление. — Но момчетата обещаха да ни донесат коледната вечеря.
— Коя беше тази жена? — попита ефрейторът, когато четиримата ездачи се отдалечиха.
— Съпругата на бригадния генерал — отговори лейтенантът. — О, да, забравих, че си нов и не я познаваш. Нали пристигна само преди няколко седмици.
Той се върна в митническия пост и изтърси снега от палтото си.
— Лейди Сейнт Симон — продължи да обяснява той. — Тя язди с партизаните и е свръзка между тях и главнокомандващия. Огромният шотландец й е телохранител, името му е Габриел. Пази се от него, ако го видиш пиян. Обикновено е мирен като агне, но като си пийне малко повече, става истински дявол.
— Жената на бригадния генерал Сейнт Симон е партизанка? — Ефрейторът не можеше да повярва на ушите си.
— Точно така. — Лейтенантът беше много горд, че може да разкаже тази интересна история. — Тя е любимката на полка. Всички се радваме, че се върна при нас. — Той се засмя весело. — Всъщност трябваше да се върне още преди четири дни. Бригадният генерал се е разболял от тревога. Последните дни беше твърде неприятен началник.
В този момент бригадният генерал Сейнт Симон правеше всичко, което зависеше от него, за да бъде учтив към партньорката си, с която танцуваше кадрил. Балната зала в голямата къща, обитавана от херцог Уелингтън, беше украсена със зелени клонки, които бяха започнали да повяхват от горещината. Топлината на открития огън в двете огромни камини и безбройните свещи, които горяха в канделабрите, правеха задухата наистина непоносима. Ароматите на парфюми и помади се смесваха с миризмата на претоплени тела и много дами отвратено закриваха носовете си с ароматизирани кърпички. Все пак офицерите от испанската армия и придружителките им танцуваха и се веселяха, опитвайки се да забравят несгодите и лишенията на страшния летен поход. Предстоеше зимата с многобройните й светски развлечения и това ги правеше още по-весели.