Барона отговори спокойно на изпитателния й поглед. Нещо проблесна в очите му, после се разгоря буен пламък. Сесил знаеше, че същият огън пламтеше и в нейните очи. Тя направи крачка към него, сякаш привлечена от невидима сила. Всичко около нея потъна в мрак. Тя забрави уплашените конници, които придружаваха каретата й, не обърна внимание на разбойниците, които бяха възседнали конете си и наместваха небрежно пушките и патрондашите по раменете си. Те изобщо не си правеха труда да плашат придружителите на каретата, знаеха, че не беше нужно. Самото им присъствие бе достатъчно да държи пътниците в страх и напрежение.
— Елате — нареди Ел Барон. Заповедта прозвуча изненадващо меко.
Той сложи ръка на кръста й и я вдигна на гърба на един силен кафяв кон с бяла звезда на челото, после се метна на седлото зад нея.
— Облегнете се на гърдите ми — продължи все така меко той. — Няма от какво да се страхувате, скъпа.
— Знам — отговори Сесил и се облегна доверчиво на широката му гръд. Той я обгърна с двете си ръце и взе юздите. — Къде ме водите?
— У дома — отговори той.
Сесил хвърли бърз поглед назад, докато конят се насочи с уверени крачки по тясната пътечка. Мариана бе дошла в съзнание. Тя се бе издала напред от прозорчето на каретата, размахваше ръката си в тънка ръкавица и изпод булото се чуваха странно несвързани думи на протест. Сесил избухна в тих смях.
— Бедната Мариана… — Тя вдигна ръка в подигравателен жест за сбогом. Това беше последното, което Мариана Хендерсън видя от питомката си, последното, което всички, познавали Сесил Пенхалан, запомниха от нея след срещата й с Ел Барон.
Бандата разбойници се отдалечи от каретата, конете препуснаха нагоре по пътечките след водача си. Вцепенените от страх ездачи не посмяха да протестират, камо ли да отговорят на подигравателния салют на разбойниците, които пазеха командира си и пленницата му. Те не бяха дошли да опозорят мис Хендерсън, както се страхуваше тя, не се заинтересуваха и от коженото чувалче със злато, скрито под седалката на каретата.
Това не беше обикновено разбойническо нападение, но всички разбраха, че разбойниците все пак бяха получили онова, за което бяха дошли.
1
Португалия, март 1812
Ботушите на адютанта тропаха оглушително по дървените стъпала, докато младият мъж вървеше с бързи крачки към частните покои на своя главнокомандващ в главната квартира на град Елвас. Пред вратата обаче стъпките му се забавиха. Той приглади жакета си и прокара пръсти през косата си. Перът не обичаше небрежността, а когато не беше в настроение, езикът му беше много остър.
— Влез! — Заповедта се чу веднага след почукването и младият мъж отвори внимателно вратата. В голямата стая седяха трима мъже — един полковник, един майор и главнокомандващият, който се бе облегнал на перваза на камината. В камината гореше буен огън, но топлината не бе успяла да прогони напълно влажния студ. Валеше вече пет дни, непрекъснат, доста силен дъжд, който проникваше навсякъде. Той превръщаше в ад живота на пехотата, която беше получила трудната задача да изкопае окопи около обсадения град Бадахос, който се намираше веднага зад испанската граница.
Адютантът отдаде чест.
— Вести от разузнавателната служба, сър. — Приближи се до масата и остави плик с документи.
Уелингтън изръмжа нещо неразбрано, напусна мястото си до камината и отиде до масата, за да разгледа документите. Дългият му нос потръпна в знак на отвращение. След малко погледна към другите двама офицери, които седяха пред огъня.
— Французите са хванали Ла Виолет.
— Кога, сър? — Полковник Джулиън Сейнт Симон протегна ръка и взе документа, който му подаде Уелингтън.
— Очевидно вчера. Хората на Корниш са обкръжили разбойническата й банда в околностите на Оливенца. Според сведенията на нашите разузнавачи сега Ла Виолет е във военен лагер извън града.
— Надеждни ли са новините? — Полковникът прочете внимателно посланието.
Уелингтън вдигна рамене и хвърли въпросителен поглед към адютанта.
— Агентът е един от най-добрите ни хора, сър — увери го младият мъж. — А информацията е съвсем прясна, готов съм да се закълна, че е вярна.
— Проклятие — промърмори Уелингтън. — Ако малката е попаднала в лапите на французите, те ще измъкнат от нея всяка информация, която им е нужна, до последната подробност. Тя познава всички проклети проходи в тези планини, оттук до Байона, и знае всичко за местните партизани.
— Значи трябва да я измъкнем — отговори полковникът, сякаш това беше най-простото нещо на света. Той остави документа на масата и се облегна назад. — Не можем да допуснем французите да получат сведения, които ние нямаме.