Патриша Грасо
Теменужки в снега
Пролог
Уоркшир, Англия, 1804
— Бог да ви поживи! — иронично благодари на доведените си сестри десетгодишната Изабел Монтгомъри. Грабна с рязко движение от ръцете на едното от двете момичета любимата си флейта, а от другото — подплатената с кожа наметка, обърна се и изхвръкна от стаята си.
— Мама каза да споделяш с нас! — извика след нея дванадесетгодишната Лобелия.
— Всичко ще й разкажем, така да знаеш — заплаши единадесетгодишната Рю.
— Все ми е едно — извика през рамо Изабел, без да забави крачка. Спусна се тичешком по тясното стълбище, без да обръща внимание на слисаните погледи на прислужниците, прелетя през кухнята и изхвръкна навън през задната врата.
В двора спря за миг, за да си поеме дъх, загърна се по-плътно в наметката си — априлският следобед бе доста хладен, — и се впусна по поддържаната морава към една горичка, където доведените й сестри нямаше да й досаждат. Тя остави зад себе си внушителното имение от дялан камък, чиито тъмночервени керемиди се виждаха отдалече, и зарея поглед из морето от сини теменужки, жълти нарциси и цъфтящи форзиции.
Пролетта бе в разгара си в Арден Хол, но в детското сърце владееше сурова зима, а в очите на Изабел напираха сълзи.
Борейки се с тях, момичето погледна към семейния параклис и гробищата, където сутринта бяха погребали баща й. Кой би предположил, че човекът, когото Изабел обичаше повече от всеки друг, може да бъде покосен от ужасната епидемия? Сега лежеше до покойната й майка. Ех, ако можеше брат й Майлс да остане при нея! Той обаче се бе върнал в университета веднага след погребението.
Изабел докосна с пръсти златния медальон, с който не се разделяше никога. В него имаше малък портрет на покойната й майка, жената, която тя познаваше само със сърцето си. Ако тя не бе починала, на Изабел щяха да й бъдат спестени ужасните доведени сестри и Делфиния, нейната мащеха.
Момичето изправи рамене, отвърна поглед от последния пристан на родителите си и се втурна покрай огромните дъбове, които отделяха парка от гората. Трябваше да се скрие някъде, за да се отдаде на мъката си. Скоро щеше да се стъмни, но мисълта, да седне на една маса с доведените си сестри и мащехата си, я изпълваше с по-голям ужас от тази, че може да замръкне в гората.
С натежало сърце Изабел се отправи към реката Ейвън. Въздухът бе изпълнен с ухание на лилии и с тежкия мирис на блата. Тук-там можеше да се види някоя бреза или напъпила акация. Изпод почернялата есенна шума надничаха минзухари и младите листа на папратите.
Пролетта бе сезонът на цветното великолепие и на природните духове. Изабел знаеше това от готвачката.
При тази странна мисъл момичето поклати глава и замръзна, дочуло звук, по-тих от ромона на пролетно поточе. Някой свиреше на флейта. Магическият й звън мамеше Изабел все по-навътре в гората. С всяка крачка звънът на флейтата ставаше все по-силен и ясен. Тъжната мелодия хармонираше с настроението на момичето.
Изабел ускори крачка, но когато стигна просеката, открилата се пред очите й гледка я накара да замръзне на място.
Бедно облечена възрастна жена седеше върху едно повалено дърво, недалеч от реката, и свиреше на флейта. Когато я забеляза, спря да свири и я погледна.
Обзета от внезапен страх, Изабел отстъпи няколко крачки.
— Как се казваш? — усмихнато попита възрастната жена.
— Изабел Монтгомъри.
Над реката вече се стелеха първите валма на вечерната мъгла. Момичето припряно вдигна поглед към небето. Розови и виолетови отблясъци обагряха хоризонта на запад. Изабел обмисляше трескаво дали да остане, или да избяга. Ако се върнеше след смрачаване, Делфиния със сигурност ужасно щеше да се ядоса.
— Седни — покани я възрастната жена.
Дружелюбната нотка в гласа й накара Изабел да се подчини и да седне на тревата до нея.
— Живея в Арден Хол — сподели внезапно.
— Защо една Монтгомъри живее в Арден Хол? — попита жената.
— Покойната ми майка била наследница на Арден Хол — обясни Изабел. — Тя се омъжила за баща ми, Адам. Днес го погребахме.
— Толкова млада, и вече сираче — състрадателно каза жената и утешително потупа дланта й. — Аз съм Жизел.
— Майка ми се казвала Елизабет — издаде Изабел.
— Сигурно много си я обичала.
— Аз не я познавам. — Изабел отвори медальона и показа миниатюрата на жената.
— Имаш същата руса коса и виолетови очи като нея. Изобщо намирам, че двете много си приличате — забеляза Жизел.
— Благодаря. Приемам това за комплимент.
— Е, Бел, каква друга мъка, освен смъртта на баща ти те е довела в моята гора? — попита Жизел.