Тримата новоизпечени чичовци напуснаха стаята. Младите родители остана сами… но не задълго. След десетина минути на вратата отново се почука.
Джон погледна въпросително съпругата си.
— Нека влязат — рече Изабел.
— Влез — извика Джон и вратата веднага се отвори. Следвана от Джунипър, в стаята се втурна Лили и се покатери на леглото.
— Мили Боже — досущ като баща си извика Лили. — Виждам две бебета.
— Двамата с татко не можахме да решим кое би било по-добре за теб: — да имаш братче или сестриче — обясни Изабел.
Лили плесна с ръце и се засмя.
— Харесват ли ти? — попита младата жена.
— О, да.
— Повече от новото ти пони? — попита Джон.
Лили кимна.
— Харесват ми дори повече от това, да тичам из парка — момиченцето се обърна към бавачката си. — Джунипър, трябва да поговоря с Бога. Ще ме заведеш ли до параклиса?
— Искаш да му благодариш или да го помолиш за нещо? — Джон нежно се усмихна на дъщеря си.
— Да му благодаря, разбира се.
Джунипър хвана момиченцето за ръка и двете напуснаха стаята.
— Сигурна ли си, че не искаш да я кръстиш Прудънс1 или Фортитюд? — докачи съпругата си Джон. — Според мен Темпърънс2 би й отивало повече от Елизабет.
Изабел се усмихна сдържано.
— Готова съм да пожертвам първите три имена от списъка си, само и само да не кръстиш сина ни Слоут, ленивеца.
Съпругът й не отговори. Изабел вдигна поглед към него и го видя да гледа ужасен към камината. Тя проследи погледа му и се усмихна на приближаващата се към леглото възрастна жена.
— Липсваше ми — рече Изабел. — Къде беше?
— Навсякъде и никъде — отвърна Жизел. — Винаги съм наблизо, в случай че имаш нужда от мен. — Възрастната жена усмихнато се загледа в спящите деца, протегна възлестата си ръка и ги погали по главичките. — Нека Всемогъщият дари Адам и Елизабет — Жизел със здраве, щастие и вечна любов.
— Не ме напускаш, нали? — попита Изабел.
— Ще се превърна в дух, но винаги ще бъда в сърцето ти — отвърна Жизел. — Обичам те, дете мое. — Обръщайки се към Джон, тя попита: — Сега вярваш ли в съществуването ми?
След тези думи възрастната жена бе обгърната от мъгла, която постепенно ставаше все по-гъста, и по-гъста, докато накрая отново не се разнесе. Жизел бе изчезнала. Вместо нея сега пред тях стоеше прекрасна руса жена.
— Мамо? — прошепна Изабел.
— Смъртта е безсилна да ни раздели — каза жената с ангелски глас и се усмихна благо. — Любовта надживява дори вечността. — Тя се наведе над Изабел и я целуна по челото, след което изчезна, сякаш никога не бе съществувала.
— Ако не го бях видял със собствените си очи, никога нямаше да повярвам — слисано каза Джон.
Изабел го погледна с теменуженосините си, влажни от сълзи, очи. Тя безмълвно отвори медальона си и за пръв път позволи на Джон да погледне портрета на покойната й майка, жената, която само допреди миг бе стояла пред тях.
— Скъпа, съжалявам, че не ти вярвах — промълви Джон.
— Жизел беше права, принцовете не носят непременно корони — отвърна Изабел с нотка на съжаление в гласа. — Някои принцове се представят за херцози.
— Благодаря ти, съкровище — Джон се наведе към нея, целуна я по слепоочията и прошепна с дрезгав нежен глас: — Joy sans fyn, скъпа моя. Безкрайно щастие.