— Не мога да му предам подобно съобщение — простена мъжът.
— Но ще се наложи — обясни Изабел. — Това е отговорът ми до негова милост.
— Както желаете — Галагър се обърна и се запъти към вратата.
На прага мъжът се сблъска с Делфиния, която очевидно бе подслушвала и сега се втурна в кабинета.
— К-к-ак с-м-м-ееш! — избълва тя. — Да не си полудяла?
Изабел погледна мащехата си без следа от изненада от неочакваната й поява.
— За какво говориш?
— За неуважението ти към херцог Ейвън — изкряка Делфиния със зачервено от гняв лице.
— Ах, това ли било.
— Да не би да искаш да съсипеш бъдещето на Лобелия и Рю? — попита мащехата й.
— Разбира се, че не.
— Херцог Ейвън има достъп до най-изисканите кръгове на лондонското общество — обясни Делфиния. — Връзките с него могат да бъдат изключително полезни за нас. Веднага ще изпратиш писмо на херцога, в което ще му се извиниш за непростимото си държание.
Изабел бавно стана от креслото, впери поглед в мащехата си и накрая обяви:
— Отказвам да позволя на херцога да си пъха носа в счетоводните книги на брат ми.
— Настоявам да се извиниш — повтори Делфиния с треперещ от гняв глас.
Решена да сложи край на тирадата на мащехата си, Изабел взе флейтата си от писалището и се обърна към Жизел. — Стига работа за днес. Какво ще кажеш, да отидем край реката и да посвирим, докато се успокоим.
— Вече си мислех, че няма да дочакам да чуя това.
Без да обръща внимание на ужасената си мащеха, Изабел се втурна към вратата. Последното, което чу, бяха думите на Делфиния:
— Лобелия и Рю са прави. Ти си луда.
— Какво казахте?
Джон Сен-Жермен скочи от креслото си в салона на Ейвън Парк. Когато се изправи пред прислужника си, графът изглеждаше по-скоро като някой зъл демон, отколкото като обикновен простосмъртен. Катраненочерните му очи блестяха гневно, а привлекателното му лице бе придобило заплашително изражение.
— Не… не убивайте вестоносеца, ваша светлост — заекна Галагър и неволно отстъпи крачка. — Госпожица Монтгомъри каза…
— Разбрах какво е казала — тросна му се Джон.
Галагър прехапа устни.
— Няма нужда да си го изкарваш на човека. Той просто си върши работата — намеси се един женски глас.
— Можете да си вървите — каза Джон, след като се овладя.
Той изгледа гърба на побързалия да си излезе Галагър, после се обърна към останалите присъстващи в салона. Майка му поклати глава, леля му Естер го гледаше с неприкрито неодобрение, а Рос му отправи дръзка усмивка.
— Няма да допусна някаква безсрамна, зле възпитана госпожичка да ми казва да съм си гледал работата — обясни Джон.
Сега Рос се ухили широко.
— Как би могъл да й попречиш, щом вече го е сторила?
Джон хвърли неодобрителен поглед на брат си. След това огледа майка си и леля си, които се опитваха да скрият колко са развеселени. Първа заговори майка му.
— Това ми напомня на един случай, когато двамата с бащата на Джон…
— Спомням си, Теса — прекъсна я леля Естер. Споменът накара двете жени да се подсмихват. Когато Джон се обърна към майка си, изражението на лицето му вече се бе разведрило.
— И какво се случи тогава?
— Струва ми се, че беше в нощта на твоето зачеване — отвърна херцогинята.
— И какво се случи в нощта на неговото зачеване? — попита Рос.
Унесена в спомени, херцогинята се усмихна, но не отвърна нищо.
Джон направи отчаяна гримаса и се обърна към брат си.
— Аз съм настойник на момичето и нося отговорност за финансите на семейство Монтгомъри.
— Тогава навярно вместо със заповед, би трябвало да опиташ с учтива покана — предложи Рос.
— С удоволствие бих се запознала с младата дама — намеси се херцогинята.
— Аз също — подкрепи я Естер.
— Тя е блондинка — с горчива нотка в гласа обясни Джон. — Необходимо ли е да продължавам?
— Не всички блондинки са като Ленор Гримсби — рече майка му.
— Ще видим — отвърна Джон. — Ще й се наложи да се съобразява с факта, че съм неин настойник.
— Мислех, че не гледаш прекалено сериозно на молбата на брат й — провлачено рече Рос.
— Дадох дума и възнамерявам да изпълня обещанието си — отвърна Джон. — Отивам в Арден Хол. — След тези думи той се запъти към вратата.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, благодаря — извика през рамо Джон.
След по-малко от десет минути той вече бе на гърба на своя кон Немезида и препускаше към Арден Хол.
През онзи ден предвестниците на зимата показваха недружелюбните си лица. Лъчите на следобедното слънце с мъка проникваха през пелената от сиви облаци и къпеха в златисти отблясъци есенната шума, правейки я да изглежда като обхваната от пламъци. Голите клони на дърветата стърчаха към небето като гротескни силуети. След ежегодния му престой в Шотландия това бе любимият сезон на Джон. Той можеше да се върне в Ейвън Парк и да остане да живее тук със семейството си, далеч от отегчителното лондонско общество.