— Мога ли да направя още нещо за вас, ваша светлост?
— Не. — Джон проследи с поглед прислужника и го спря на прага: — Пебълз?
Икономът спря и се обърна.
— Да, ваша светлост?
— Луда ли е Изабел Монтгомъри?
— Младата дама е толкова луда, колкото вие или аз.
— И въпреки това има невидима приятелка? — попита Джон.
За миг възрастният мъж придоби неимоверно слисан вид, но бързо се овладя.
— И вие да бяхте израснал без нито един истински приятел, щяхте да си измислите такъв — обясни Пебълз.
На устните на херцога трепна едва доловима усмивка.
— Възхищавам се на лоялността ви.
— Благодаря, ваша светлост — провлачено рече Пебълз. — Много мило, от ваша страна, че оценявате положителните страни от характера ми. — След тези думи икономът напусна стаята.
„Блондинка или не, Изабел Монтгомъри трябва да притежава необикновено обаяние, щом е успяла да спечели сърцата на прислугата“ — помисли си Джон. От друга страна, момичето се бе показало много непочтително към него, и той не искаше да избързва с преценката си, преди да го види. Джон се зае с преглеждането на счетоводните книги.
Измина един час, и той започна да се пита къде се бави Изабел. Надяваше се да не й се е случило нещо. Дали не трябваше да тръгне да я търси?
Сенките бяха започнали да се удължават. Къде може да е отишла? Реши: ако Изабел не се върне до четвърт час, ще тръгва да я търси.
Джон стана от креслото, приближи се до прозореца и замислено зарея поглед към поддържания парк. Някакво движение в далечината привлече вниманието му. Когато се вгледа по-внимателно, различи силуета на младо момиче, което тичаше по моравата към Арден Хол.
„Най-сетне — помисли си Джон. — Това трябва да е малката Монтгомъри.“
Когато момичето се приближи, надеждите му за скорошна среща с нея се изпариха. Съдейки по опърпаното сиво наметало, това бе някоя прислужница. Овен това мястото й, изглежда, бе по-скоро в лудница.
Ухилен, той проследи с поглед девойката, която разговаряше сама със себе си, ожесточено жестикулирайки с ръце. Тогава забеляза флейтата и разбра, че това трябва да е било жената, свирила в гората. Не след дълго момичето изчезна в къщата.
„Що за странни обитатели“ — мина му през ума. И какво, по дяволите, правеше навън малката Монтгомъри толкова до късно?
В този момент вратата на кабинета се отвори с трясък. Джон се извърна и видя прислужницата със сивото наметало да влиза в стаята. Когато се приближи до писалището, свали качулката си и под нея плисна блестяща златна коса. След това то остави настрана флейтата си и гневно го прониза с поглед.
— Не ме интересува какво иска Майлс — обяви. — Забранявам ви да се месите в делата на семейството ми.
3
— Изабел Монтгомъри, ако не се лъжа?
— Не, кралица Елизабет — саркастично отвърна Изабел. Тя повдигна изящните си руси вежди и рече провлачено: — Херцог Ейвън, ако не се лъжа?
— Не, петнадесетият херцог на съдбата, десетият маркиз на подлостта и дванадесети граф на… — той замълча, сякаш търсеше подходяща дума.
— Графът на Страшния съд? — предложи Изабел, която въпреки гнева си не можа да се сдържи да не се усмихне.
— Точно така. — Херцог Ейвън я дари с чаровна усмивка. — Както виждам, славата ми върви пред мен.
— Наистина, ваша светлост — Изабел се предаде също с усмивка.
„Мили Боже“ — помисли си и се помъчи отново да придобие сериозен вид. Бе възнамерявала да се опита да го накара да напусне Арден Хол. Откъде можеше да знае, че херцогът притежаваше такова чувство за хумор и незлоблив нрав, че да отвърне с шега на открито провокативния й тон?
— Какъв чаровник.
Изабел се обърна към камината, където седеше старата й приятелка.
„Познаваш ли го?“
Жизел се усмихна многозначително и сви рамене.
— На мен ми се струва познат — промълви Изабел.
— С кого говорите?
Изабел се извърна рязко към херцога и поклати глава.
— Имам навика да мисля на глас — отвърна тя. — Все ми се струва, че вече сме се срещали някъде.
— Ако се бяхме срещали — рече Джон и заобиколи писалището, — със сигурност щях да си спомня. — Той спря пред нея. — Наблюдавах ви, докато се приближавахте към къщата — добави. — Стори ми се, че…
— Мислех на глас, ваша светлост — изпревари го Изабел. Тъмните очи на херцога мъчително бавно я измериха от главата до петите.
— Защо се обличате като прислужница? — попита той, когато погледите им отново се срещнаха.
— Затова ли сте дошъл в Арден Хол, да ми четете конско? — предизвикателно попита Изабел и устоя на погледа му, въпреки че всяка фибра от тялото й трепереше. — Ако е така, можете да се съюзите с мащехата ми.