Херцог Ейвън се облегна на ръба на писалището и скръсти ръце на гърдите си.
— Вярно ли е, че имате невидима приятелка? — открито попита той.
— Ах, значи вече сте имал удоволствието да се запознаете с Лобелия и Рю.
На лицето му отново се появи същата пленителна усмивка, която й отне и малкото останало самообладание.
— Ако те двете бяха мои доведени сестри, навярно и аз бих си измислил някой невидим другар по неволя.
— Моите уважения, ваша светлост, но нямам нужда от вашата закрила — Изабел свали наметката си и я хвърли върху писалището. След това го заобиколи и предизвикателно седна в креслото на брат си, давайки да се разбере, че тя, а не той, носи отговорност за делата на Майлс.
Херцогът се обърна към нея, а изражението на лицето му говореше, че бе прозрял тактиката й.
— Наричайте ме Джон — каза той с дрезгав глас.
Изабел се взираше в писалището пред себе си като хипнотизирана.
— Ваша светлост, боя се, че не ви познавам достатъчно, за да се обръщам към вас с малкото ви име — каза тя, без да вдигне поглед.
— Не можете да ми устоите, прав ли съм? — беззвучно попита херцогът.
Изабел усети, че се изчервява. Бе очаквала да чуе всичко друго, но не и това.
— За мен вие сте един непознат — отвърна тя. — Симпатиите и антипатиите нямат място в отношенията помежду ни, които са чисто делови.
— Чаровният дявол видимо те изнервя.
Изабел стрелна с поглед възрастната си приятелка.
— Какво толкова интересно има в тази камина?
Спипана на местопрестъплението, Изабел погледна херцога. По страните й отново изби руменина и тя се прокле мислено за това, че му бе позволила да я смути. Накрая си пое дълбоко дъх и попита:
— За какво сте искал да разговаряме, ваша светлост?
— Защо не седнем и не обсъдим всичко на спокойствие? — Херцогът посочи креслата пред камината.
— Аз вече седя, ваша светлост — отвърна Изабел и опърничаво вирна нос.
В отговор той пристъпи към нея и й протегна ръка.
— Моля, госпожице Монтгомъри, доставете радост на един тъжен благородник.
Изабел плъзна поглед от протегнатата ръка на мъжа към черните му бездънни очи. Беше като омагьосана. След миг вече бе поставила длан в неговата. Когато той я поведе към камината, усети пръстите му да я изгарят.
Изабел се отпусна в свободното кресло.
— О, не сядайте там — изплъзна се от устата й, когато херцогът понечи да седне в другото.
Джон я погледна слисано.
Как да му обясни? В края на краищата херцогът не може да знае, че за малко не бе седнал върху един ангел хранител.
— Изчезвам — промърмори Жизел.
Изабел изтръска въображаемия прах от една от възглавничките.
— Вече може — рече тя с измъчена усмивка.
Младата жена въздъхна с облекчение, когато, видимо успокоен, херцогът седна в креслото срещу нея. Търсейки подкрепа от духа на покойната си майка, тя нервно стисна златния медальон.
— Какво очарователно бижу — каза Джон, който не я изпускаше от поглед. — Наследство ли ви е?
— Вътре има портрет на покойната ми майка — каза Изабел и отпусна ръце в скута си, опитвайки се да скрие нервността си.
— О, може ли да го видя? — попита той, очевидно опитвайки се да бъде вежлив.
— Портретът на майка ми не ви засяга — отвърна Изабел, и отново стисна медальона в шепата си. — Да говорим по същество.
— По дяволите, не притежавате ли поне малко приличие? — възкликна херцогът. — Какво трябва да направя…
— Моля, моля, ваша светлост — прекъсна го Изабел. — Вашият тон също не е съвсем в унисон с нормите за приличие.
— Човек трябва да притежава търпението на светец, за да остане спокоен, когато разговаря с вас — отвърна Джон.
Тъй като се чувстваше виновна заради не особено вежливата си забележка, Изабел несъзнателно го дари с очарователна усмивка.
— Ах, чух как един черен камък току-що издрънча в блюдото на небесната ви везна.
— Какво искате да кажете? — попита той.
— Ангелите хвърлят черни или бели камъни в двете блюда на небесната везна на всеки човек, за да претеглят греховете и добрите му дела — обясни Изабел. — Вие, ваша светлост, току-що си спечелихте един черен камък, а аз един бял за предупреждението към един грешник.
Херцогът се засмя.
— Тогава няма да е трудно да си спечеля някой бял камък, като тръгна из улиците на Лондон и започна да предупреждавам грешниците да се отвърнат от собственото си безумство.
— Да предупреждаваш грешниците и да ги предпазваш от нови грехове е проява на милосърдие — обясни Изабел. — Има още тринадесет такива прояви, с които можете да си спечелите бели камъни.