— И кои ще да са те? — попита Джон, протягайки дългите си крака.
— Да караш грешниците да се покаят, да поучаваш глупавите, да окуражаваш отчаяните, да утешаваш страдащите, да понасяш страданията с търпение, да прощаваш злото и да се молиш за живите и за мъртвите — обясни Изабел. — Практическите актове на милосърдие са: да храниш гладните, да даваш вода на жадните, да обличаш голите, да подслоняваш бездомниците, да посещаваш затворниците и да погребваш мъртвите.
— А как стои въпросът със съблазняването на прокълнатите? — пошегува се той.
— Да ви прости Бог — възкликна Изабел, ужасена от думите му. Дочула Жизел да се киска, отрони: — Със съблазънта шега не бива.
— Сега той окончателно те мисли за луда.
Как отново да се измъкне от неловката ситуация? Изабел отчаяно се бореше с обземащата я паника. Извинението, че е мислела на глас, нямаше да мине този път.
— Съжалявам — извини се Джон. — Права сте, със съблазънта шега не бива… Между другото, не знаете ли, че когато някой ви се извинява, трябва да го гледате в очите? — Изабел го погледна. Слава богу, той мислеше, че неприличната му забележка я е накарала да отвърне поглед. — Ще ми простите ли? — попита той, а гласът му отново прозвуча дрезгаво.
Изабел кимна. Изглеждаше толкова разкаян, че в този момент тя бе готова да му прости почти всичко, само и само да не я помисли за луда.
— Вероятно в моята небесна везна има вече два черни камъка — рече херцогът.
— Ще се моля за душата ви, ваша светлост — Изабел му се усмихна.
— Оценявам съчувствието ви — рече Джон и отвърна на усмивката й. — Можем ли вече да преминем към сделките.
— Двамата с вас, ваша светлост, нямаме никакви общи делови интереси.
— О, напротив — любезно, но категорично възрази той. — Брат ви изрично ме помоли временно да бъда ваш настойник и да следя счетоводните книги на семейството, които, между другото, са водени чудесно. Като ваш настойник напролет ще ви въведа в обществото, ако разбира се, Майлс не се е върнал дотогава.
Изабел нервно си играеше със златния медальон, опитвайки се да събере цялата останала й смелост. Вътрешно се противеше на намеренията му, но как можеше да му се противопостави? Беше ясно, че мащехата й щеше да вземе страната на херцога.
Растяща несигурност обземаше сърцето й и младата жена осъзна, че дебютът й в обществото щеше да бъде истинска катастрофа. Тя нямаше представа как се държи човек във висшите кръгове. Освен това светът гъмжеше от хора като Лобелия и Рю. Обществото никога нямаше да я приеме. Предпочиташе да си умре стара мома, но да й бъде спестено това унижение.
— Разбрахме ли се? — попита херцогът.
Изабел го погледна недоумяващо.
— Какво, моля?
— С този документ брат ви ме натоварва със задълженията на ваш настойник — обясни херцогът и бутна под носа й някакъв лист хартия. — Повярвайте, идеята ми допада също толкова малко, колкото и на вас, но дадох дума на брат ви и възнамерявам да изпълня обещанието си.
Лицето на Изабел отново придоби непокорно изражение.
— Доволна съм от досегашния си живот и отказвам да получавам заповеди от вас.
— Брат ви се безпокоеше да ви остави под опеката на мащехата ви — възрази Джон.
— Ако толкова много се е безпокоял за мен — отвърна Изабел, неспособна да скрие горчивата нотка в гласа си, — защо тогава ме изостави?
— Изоставил? — изненадано повтори Джон. — Братята ни са на делово пътуване и ще се върнат колкото е възможно по-скоро.
Изабел се канеше да отвърне нещо, но вниманието й привлече вратата, която точно в този момент неочаквано се отвори. На прага се появи Пебълз:
— Вечерята е сервирана, ваша светлост. Госпожата настоява да вечеряте с нея и с дъщерите й.
Джон кимна, след което отново погледна Изабел.
— Можем да продължим разговора си по-късно — той стана и й предложи ръка. Изабел унесено я прие.
В трапезарията Делфиния вече се бе настанила на единния край на масата, запазвайки почетното място за херцога. Отдясно на Делфиния седяха Лобелия и Рю, а Изабел зае мястото отляво на херцога.
Вечерята се състоеше от крем супа от грах със сланина и зеле, печено пиле и картофено пюре. Имаше още вино и пасти с желе от дюли.
Изабел горещо се надяваше доведените й сестри да не започнат отново да я обиждат. Не се безпокоеше какво щеше да си помисли херцогът. Всъщност без съмнение той бе най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Изабел му хвърли срамежлив поглед.
— Моля ви, ваша светлост, разкажете ни последните лондонски клюки — рече Делфиния.
— Никога не участвам в такива разговори — отвърна Джон с вежлива усмивка. — Обикновено самият аз съм обект на подобни небивалици. Споменах ли вече, че възнамерявам напролет да въведа младите дами в обществото?