Лобелия и Рю закрякаха от радост. Изабел не бе толкова въодушевена и си спечели неодобрителните погледи на мащехата и сестрите си.
— Дъщерите ми очакват с нетърпение идния сезон — рече Делфиния. — Вече е време моите две съкровища да си намерят съпрузи.
— Познавам някои подходящи господа и с удоволствие ще ви ги представя — отвърна Джон. — Чакайте да помисля… Стивън Спюинг, барон Бароус, Чарлс Ханкок, барон Кесуик, лорд Финч, лорд Самърс и може би майор Гримейс. Майорът наистина е малко старичък, но е изключително заможен.
— Нямам какво да облека — оплака се Лобелия, хвърляйки унищожителен поглед към Изабел.
— Аз също — проплака Рю.
— Тогава е наложителна подмяна на гардероба — обяви Джон.
Изабел усети да й се гади, когато сестрите й отново бяха обзети от пристъп на въодушевление. Погледна крадешком херцога и забеляза, че той й се усмихваше. Дали бе забелязал изписаното на лицето й неудоволствие? Тя смутено сведе поглед.
— На Изабел няма да й е достатъчен нов гардероб, ако иска да улови някой мъж — подигравателно рече Лобелия.
— Никой няма да поиска ръката на момиче, което си говори само — допълни Рю.
— Сестра ви просто мисли на глас — защити я Джон.
Изабел усети как се изчервява от гняв. Отказваше да остане дори секунда повече и да слуша тези обиди. Още повече че думите на херцога бяха прозвучали по-скоро обидно. Изглежда, херцог Ейвън бе от хората, които искаха всички да им бъдат длъжници. Затова бе взел нейна страна.
Тя се покашля и хвърли многозначителен поглед към Пебълз, той кимна в отговор. Младата жена погледна скришом към херцога, който я наблюдаваше.
— Още вино, госпожице? — попита Пебълз.
— Да, благодаря.
Когато понечи да напълни чашата й, Пебълз разля по-голямата част от виното върху роклята й.
— Съжалявам, госпожице. Колко несръчно, от моя страна.
— Няма нищо — успокои иконома Изабел, докато ставаше от стола си. — Просто ще трябва да се преоблека. — Преди да се обърне към вратата, тя хвърли един последен поглед към херцога и едва не припадна, отгатнала по широката му усмивка, че бе прозрял малкия й трик.
Обърна се и трескаво напусна залата. Вместо да се качи в стаята си обаче, тя се отправи към работния кабинет, за да вземе наметалото и флейтата си. Промъкна се на пръсти по коридора, спря за миг пред вратата на трапезарията, след което все така на пръсти продължи към входната врата.
Навън с облекчение вдъхна студения нощен въздух. Ясната зимна нощ, пълната луна и кадифеното черно небе бяха сякаш създадени за романтични срещи.
Докато се разхождаше из парка, Изабел забеляза на една от каменните пейки самотен силует. Не след дълго разпозна единствената си приятелка и се приближи към нея.
— Значи ти също си тук? — поздрави я Изабел.
— Не, аз съм само плод на твоето въображение — отвърна Жизел.
— Много смешно.
— Искаш ли да посвирим?
Изабел кимна и седна на пейката до нея. Засвириха прекрасна мелодия, която отначало звучеше странно унило, но постепенно ставаше все по-страстна и увличаща. Мелодията напомняше за магията на лунната светлина, за шума на листа и нощните викове на совите.
— Ще се видим по-късно — каза Жизел и изчезна.
— Госпожице Монтгомъри? — извика херцог Ейвън. — Вие ли сте това?
— Да, ваша светлост.
„Нямам ли право на минутка покой“ — ядосано си помисли Изабел. Когато херцогът се изправи пред нея, тя го изгледа от главата до петите.
— Свирите божествено — каза Джон. — Човек би казал, че свирят двама души. — Нима бе чул флейтата на Жизел? Никой, освен нея не я бе чувал да свири. — Как го правите?
— От акустиката на градината е — излъга Изабел.
Кимвайки с глава, Джон прие обяснението й и попита:
— Може ли да седна до вас?
— Желанието ви е заповед за мен, ваша светлост — отвърна Изабел и му направи място на пейката.
Той седна толкова близо до нея, че бедрото му докосна наметалото й. Близостта на тялото му накара Изабел да се изчерви от смущение и да изпрати към небесата мълчалива молитва тъмнината да скрие смущението й.
— Струва ми се, че видях някой да седи на пейката до вас — каза Джон, поглеждайки я накриво.
Изабел го зяпна слисано. Досега никой, освен нея не бе виждал възрастната жена. Какво можеше да означава това?
— Уверявам ви, че бях сама — обясни Изабел. — Кой би могъл да бъде?
— Някой приятел може би.
— Аз нямам приятели.
— Дори невидими?
— Ако я бяхте видял, значи нямаше да е невидима — отвърна младата жена.