— Аха, става дума за жена, прав ли съм?
— Наистина, ваша светлост, този разговор е абсурден — оплака се Изабел, опитвайки се да го отклони от темата.
— Права сте — отвърна той и се загледа пред себе си.
Сега и двамата мълчаха. Не след дълго Изабел реши, че предпочита предизвикателните му въпроси пред това тягостно мълчание.
— Не трябваше да ме защитавате от Лобелия и Рю — каза тя. — Доведените ми сестри са глупави гъски.
— Глупавите гъски също могат да ни навредят — предупреди я Джон и се обърна към нея, което я притесни дори повече от мълчанието преди малко. — Глупавите гъски са най-лошите клюкарки.
— Може и да сте прав — отвърна Изабел и сведе поглед. Боже мой, тези черни очи сякаш проникваха в дълбините на измъчената й душа.
— Не искам да ви се меся — продължи Джон, привличайки отново вниманието й към себе си, — но ако възнамерявате да живеете в Лондон, трябва да се отървете от навика да мислите на глас. Иначе никога няма да успеете да си уловите мъж.
— Когато искам да уловя нещо, отивам на риба — гневно му се тросна Изабел. — Не ми трябва съпруг.
— Всяка жена има нужда от мъж да се грижи за нея — делово отвърна Джон. — Който мисли иначе, има ум колкото врабче.
— Не съм казала, че никога няма да се омъжа — обясни Изабел. — Когато Майлс се върне, ще направя дебюта си в обществото и ще си намеря съпруг.
— Ще направите дебюта си в обществото напролет, независимо дали брат ви ще се е върнал, или не — настоя Джон. — Майка ми винаги е мечтала за дъщеря и ще се радва да ви въведе в обществото. Преди това обаче ще трябва да научите това-онова за етикета.
— По дяволите вашия етикет! — изруга Изабел, вбесена от високомерието му.
— Ах, госпожице Монтгомъри — провлачено рече Джон и я дари с пленителна усмивка, — вече чувам черният камък да дрънчи в небесната ви везна. Аз пък си заслужих един бял.
— Вие? Бял камък? — В гласа на Изабел звучеше неприкрит сарказъм. — За какво?
— За това, че окуражих отчаян — отвърна Джон — и поучих глупака.
— Поучил сте глупака? — изфуча Изабел. — Вижте какво, ваша светлост, учудвам се, че изобщо имате майка. Държанието ви ми напомня по-скоро за някое коварно влечуго, което се крие под камъните.
— Внимавайте, госпожице Монтгомъри — предупреди я той.
— Или? Какво ще направите иначе? — предизвика го тя. Ще се опитате да попречите на дебюта ми в обществото?
Джон се ухили.
— Това би ви харесало, нали?
Изабел надменно извърна глава. Потръпна от студ и веднага съжали.
— Студено ли ви е? — попита херцогът.
Тя поклати глава, без да го погледне. Джон свали наметката си и загърна с нея младата жена, и което пръстите му останаха върху раменете й по-дълго, отколкото бе необходимо. Мили Боже, колко несигурно я караше да се чувства! Не че тя имаше голям опит в общуването със силния пол. Никога преди не бе оставала насаме с мъж.
— Благодаря, ваша светлост — смутено промълви Изабел. Усещаше как се бе изчервила, но бе сигурна, че в мрака той не може да забележи руменината по страните й.
— Защо се изчервихте? — попита Джон.
Простенвайки мислено, Изабел реши, че времето е най-безопасната тема за разговор.
— Тази вечер е доста студено. Няма ли да ви стане студено?
Джон поклати глава.
— Нощите все още са меки.
— Меки? — невярващо повтори Изабел, обръщайки се към него. Мили Боже, той й се усмихваше, а привлекателното му лице бе толкова близо до нейното, че тя с лекота би могла да го целуне.
— В имението ми в шотландските планини навярно вече е паднал метър сняг — обясни той.
Тази мисъл накара Изабел да потръпне. Тя отчаяно търсеше друга тема за разговор. Колко дълго можеха да си говорят за времето двама души?
— Днес е празникът на свети Тома — неочаквано рече тя.
— Свети Тома? — видимо развеселен се ухили Джон. — Вярваща ли сте, госпожице Монтгомъри?
Изабел кимна.
— Макар и да не посещавам неделната служба, когато семейството ми не е в църквата, се надявам да си осигуря място на небето, за да видя отново покойната си майка. Мисля, че всевишният се интересува повече от начина ни на живот, отколкото от това, колко често ходим на църква.
— Аз съм си запазил място другаде — пошегува се Джон.
Изабел се засмя. Да разговаряш с мъж не било толкова мъчно, колкото си бе мислела преди.
— Днес е двадесет и първи декември — каза Джон. — Остават само няколко дена до шотландския Силвестър.
— Изглеждате доста привързан към Шотландия — рече Изабел.
— Най-древната ми титла е шотландска — обясни той.
— И каква е тя?
Джон й намигна.