— Граф на Страшния съд, разбира се.
Изабел се засмя така звънко и мелодично, сякаш във въздуха се разнесоха звуци на флейта.
— Погледнете небето — каза той.
Младата жена вдигна поглед към ясното, обсипано със звезди небе.
— Всяка година, когато настъпи Силвестър, звездите се подреждат по един и същ начин — обясни Джон. — Винаги са ми приличали на коне, който се прибират в конюшните след дълъг изморителен път.
— Никога не съм проявявала особен интерес към звездите — призна Изабел. — Приличат ми на неми стражи.
— Погледнете на юг — Джон посочи с пръст във въпросната посока. — Червеникавата светлина идва от Бетелгойзе, най-ярката звезда от съзвездието Орион. А това там е Сириус, най-ярката звезда на небосвода.
— Обичам нощта — отвърна Изабел. — Понякога нощем излизам съвсем сама и свиря на флейтата си.
— Погледнете хей там, зад гърба ви.
Изабел се обърна и погледна небето зад тях.
— Тази там е Полярната звезда — дрезгаво прошепна Джон току до ухото й.
Изабел го погледна. Лицето му бе съвсем близо до нейното. Знаеше, че той щеше да я целуне, а тя нямаше да се възпротиви.
Когато устните им се докоснаха, Изабел затвори очи. Устните му бяха меки и нежни, а езикът му изкусително погали нейния. Уханието му замайваше сетивата й.
— Ухаете на теменужки — прошепна Джон и развали магията. — Току-що целунах една очарователна английска теменужка и мисля, че съм първият мъж, който го прави.
Думите му я изненадаха. Джон Сен-Жермен не бе никакъв принц, а безсрамен негодник, на чиято целувка тя не биваше да отвръща.
— Не биваше да го правя — извини се Джон. — Когато заминете за Лондон, не трябва да раздавате целувките си толкова лесно. В противен случай ще ви излезе лошо име.
— Да раздавам лесно целувките си? — Изабел скочи гневно от пейката и се изправи пред него. — Не съм някоя лондонска повлекана, ваша светлост. За в бъдеще избягвайте да мамите невинни момичета — обърна се и извика през рамо: — Лека нощ. — След това се изгуби в мрака по посока на господарската къща.
Херцогът я настигна на входа.
— Госпожице Монтгомъри, извинявам се за неприличното си държание. Ще ми простите ли?
— Извинението ви е прието — без да го погледне, изфуча Изабел, докато влизаше във вестибюла. — В крайна сметка не сте толкова важен, че да си заслужава да ви се сърдя.
Едва бе направила няколко крачки, когато Джон я улови над лакътя и внимателно, но настойчиво я накара да спре и да го погледне. Изабел въпросително вдигна русите си вежди.
Джон я дари с пленителната си усмивка.
— Запознанството с вас си заслужаваше пътя от Ейвън Парк до тук.
Комплиментът я накара да се изчерви. Никой мъж не й бе говорил така. Всъщност повечето хора я мислеха за луда. Кога ли херцогът отново щеше да я спипа да си говори сама?
— Лека нощ, госпожице Монтгомъри — сбогува се Джон. — Желая ви приятни сънища.
Изабел се втурна нагоре по стълбите. В стаята си тя се облегна на вратата, затвори очи и се опита да се успокои. Изглежда, нервите й дълго още щяха да останат изопнати до скъсване.
— Целуна ли те?
Изабел отвори очи и видя Жизел да седи в любимото си кресло пред камината.
— Плътското желание е един от седемте смъртни гряха — обясни на приятелката си Изабел.
— Това е една от причините изповедта да се радва на толкова голяма популярност — отвърна Жизел. — Греховете на плътта и индулгенциите, които носят на църквата щедри дарения. Сделка, от която всички печелят и никой не губи.
— Имаш странни разбирания за греха и опрощението — рече Изабел, докато сядаше на пода пред креслото на Жизел. — Херцогът те е чул да свириш.
— Наистина ли — отвърна Жизел. — Изглежда, Джон Сен-Жермен притежава особена дарба.
— Той ли е онзи, който трябва да ме спаси?
— Само времето ще покаже, дете мое.
— Джон Сен-Жермен не е принц.
— Вече ти обясних, че принцовете не носят непременно корони — отвърна Жизел. — За да откриеш своя принц, просто трябва да следваш сърцето си.
Изабел облегна глава на коляното на възрастната жена и се вгледа в небесносините й очи.
— Ако следвам сърцето си — попита тя, — как мога да знам къде ме води то?
— Не е необходимо, дете мое — Жизел й се усмихна нежно. — Следвай сърцето си, и ще откриеш истинско и трайно щастие.
4
„Изабел Монтгомъри ухае на теменужки.“
В един от онези най-тихи мигове преди разсъмване Джон стоеше до прозореца на спалнята си на първия етаж на Ейвън Парк и наблюдаваше имението на предците си. Още бе рано, толкова рано, че не се чуваше дори суетенето на прислугата из къщата. През голите клони на дъбовете, отделящи парка от гората, прозираше небето. Тъмносините му тонове бързо бяха сменени от нежните багри на лавандулата, разпръснати не след дълго от оранжево-червени лъчи, които приличаха на посягащи към света пръсти.