Въпреки това пред очите на Джон неизменно бе образът на Изабел Монтгомъри. Великолепната й руса коса му приличаше на разтопено злато. В теменуженосините й очи се отразяваше душевният й покой, а нежните лунички по нослето и страните й приличаха на златен прах. Отгоре на всичко звуците, които извличаше от флейтата си, бяха по-нежни от песента на славей. Опияняващата сладост на устните й…
— По дяволите — промърмори Джон и загърби прозореца. Държеше се като лунатик. А съвсем неотдавна си бе мислил, че Ленор Гримсби го е излекувала от всички сърдечни вълнения.
Но, изглежда, нямаше лек срещу мъжката глупост. Онова, което му липсваше в това ледено декемврийско утро, за да стане отново господар на чувствата си, бе една продължителна езда.
След като се бе облякъл, Джон напусна стаята си и се отправи към конюшните. Не след дълго вече бе оседлал Немезида и препусна така, сякаш дяволът бе по петите му.
След два часа бясна езда херцогът установи, че се намира край брега на Ейвън. Той зарея поглед по посока на Стратфорд и Арден Хол и пред очите му отново изникна образът на Изабел Монтгомъри.
— Дяволите ме взели — изруга Джон, осъзнал какво възнамерява да стори. Той дръпна юздите, обърна коня си и препусна обратно право към Ейвън Парк.
Прекрачвайки прага на огромната трапезария на господарската къща, Джон замръзна на мястото си и изненадано погледна към внушителната махагонова маса. Въпреки необичайно ранния час край нея вече бяха насядали и закусваха леля му Естер, Рос и майка му. Тримата прекъснаха разговора си и обърнаха погледи към него.
Джон отгатна, че семейството му очаква подробен разказ за случилото се в Арден Хол. След един многозначителен поглед по посока на масата, той се запъти към бюфета и си наля чаша кафе. Остана там за миг и отпи.
След това, игнорирайки напрегнатите им погледи, бавно се отправи към почетното място на масата и седна на изкусно резбован махагонов стол.
Трябваше да положи неимоверни усилия на волята, за да не се разсмее. Вместо това той направи знак на Добс да му сервира закуската и едва тогава погледна през безкрайно дългата маса към майка си, леля си и брат си.
— Наистина, Теса — първа взе думата леля му Естер, — мислех си, че си научила сина си на маниери.
— Не се съмнявай, че съм го сторила — майка му го погледна настойчиво. — Е, какво ще ни съобщиш?
Джон изчака Добс да постави пред него чиния с шунка и яйца, след което рече:
— Намирам, че слънчевите лъчи хвърлят върху кристалните канделабри прелестни отблясъци.
Леля му Естер и майка му погледнаха към трите кристални полилеи над масата, а след това му отправиха унищожителни погледи. Рос се закиска.
— Не бива да поощряваш отвратителното му държание — смъмри по-малкия си син херцогинята.
— Отвратително държание? — провлачено попита Джон и смръщи чело.
— Седни до мен и не ме карай да повишавам тон — нареди майка му, — иначе ще ми падне гласът.
Джон се подчини на съдбата си. Знаеше, че ще напусне трапезарията едва след като е повторил пред майка си и леля си Естер всяка дума, разменена между него и Изабел Монтгомъри.
— Е, добре, мамо — Джон седна до брат си. Изчака Добс да премести недокоснатата му закуска. — На какво се дължи фактът, че сте станали толкова рано?
— Сякаш не знаеш — изфуча леля му Естер.
— Искаме да знаем какво се е случило в Арден Хол — каза майка му.
Естер кимна енергично.
— Разкажи ни всичко, Джони.
— С какво да започна? — подразни я той.
— Започни с външния вид на малката Монтгомъри.
— О, да, братко — обади се Рос. — Откакто замина, съм на тръни.
Джон се обърна към брат си и рече:
— Скъпата госпожица Монтгомъри има бананеножълта коса, сини очи и безброй тъмни лунички по носа.
— Лунички? — възкликна леля му Естер. — О, Теса, как ще успеем да омъжим момичето?
— Пст — погледът на майка му ясно даваше да се разбере кой командва. — Продължавай, сине.
— Момичето се облича като прислужница, разговаря само със себе си и свири на флейта.
— О, изглежда, положението е по-лошо, отколкото очаквах — възкликна Естер и ужасено плесна с ръце. — Флейтата е абсолютно демоде. Днес изисканите млади дами свирят на пиано.
Джон избухна в звучен смях. Майка му и Рос се присъединиха към него. Естер, изглежда, не намираше нищо нередно в това, човек да разговаря сам със себе си, а се тревожеше единствено от флейтата.