— Откъде знаеш как ме нарича брат ми? — смаяно попита момичето.
— Споделената болка е половин болка — рече Жизел, сякаш не бе чула въпроса й. — Имам огромен опит в разрешаването на всякакви проблеми. — Внезапно възрастната жена потрепери и впери поглед в наметката на момичето.
— Доста отдавна седя тук и ми е малко студено. Ще ми заемеш ли наметката си?
Без да се поколебае, Изабел я свали и я подаде на възрастната жена.
— Твоя е — каза, и отново седна на тревата до поваленото дърво. — Да помагаш на изпадналите в нужда е проява на милосърдие, а аз възнамерявам да си осигуря място на небето. Така отново ще мога да бъда с мама и татко.
Жизел кимна и загърна с наметката свитите си рамене.
— Дете, разкажи ми какво те води в моята гора.
— Лобелия и Рю, доведените ми сестри, се опитаха да откраднат флейтата ми — поде Изабел. — Флейтата и медальонът са ми от мама. Готвачката ми е разказвала, че когато мама засвирела, славеите спирали да пеят, за да я послушат. Но Делфиния, мащехата ми, изхвърли госпожица Джунипър веднага след като погребахме татко. Джунипър ме обичаше повече от всичко. Затова я изгони, а не защото пиела студен чай. Какво лошо има в това, човек да пие студен чай?
— Коя е Джунипър? — попита Жизел.
— До тази сутрин Джунипър бе моята бавачка. Тя не можеше да понася отвратителните ми сестри — отвърна Изабел. — След погребението брат ми Майлс отпътува обратно за университета. Надявам се да пристигне жив и здрав.
— Сигурна съм, че Майлс е добре, където и да е в момента — успокои момичето Жизел.
— Ставаме ли приятелки? — попита Изабел, а лицето й грейна. — Никога не съм имала истинска приятелка. И всъщност изобщо не ми се прибира у дома. Може ли да остана при теб, докато Майлс се върне в Арден Хол?
— Брат ти може да отсъства от къщи още доста дълго — обясни Жизел. — Кой ще управлява имението му, ако ти останеш при мен в гората?
Изабел сви рамене. Надеждата изчезна от лицето й.
— Какво желаеш повече от всичко на света? — попита възрастната жена като някаква вълшебница, която може да изпълнява желания.
— Бих искала да бъда обичана — отвърна Изабел и я погледна с тъжните си теменуженосини очи.
— Чуй ме сега, дете мое. Не ме питай защо, но аз мога да предсказвам бъдещето — Жизел улови дланта й. — Един ден, но само при условие, че сега се върнеш в Арден Хол, ще се появи тъмен принц, който ще те спаси.
— Да ме спаси? Че от какво?
— Да се противоречи на благосклонно настроени възрастни е изключително невъзпитано — смъмри я Жизел. — Та значи, за този принц ще бъдеш по-очарователна от първите надничащи изпод снега теменужки.
Изабел невярващо гледаше възрастната жена. Дори тя знаеше, че никой не може да предсказва бъдещето.
— Не ми ли вярваш? — попита Жизел. — Би ли искала да знаеш какво прави той в този момент?
Изабел кимна и дари жената с лъчезарна усмивка.
— Ела тогава — Жизел се надигна и й протегна ръка. Изабел сведе поглед от сбръчканото лице към мазолестата длан, след това положи своята в нея.
Жизел я поведе към реката и коленичи в тревата до брега.
— Надникни във водата, малка моя. Виж какво ще ти донесе бъдещето.
Отначало Изабел не виждаше нищо, но след това забеляза във водата да играе смътен образ. Някакъв мъж поне двадесетгодишен — я гледаше непринудено с тъмните си очи. Косата му бе по-черна от катран.
— Кой е това? — попита Изабел, без да откъсва поглед от образа във водата. — Някой непознат принц?
— Непознатите нямат достъп до царството на сърцето. — Възлестата ръка на Жизел докосна водата и образът на принца изчезна, разнесен от леки вълнички. — Крайно време е да се връщаш у дома.
— Ще те видя ли отново? — попита Изабел и стана заедно с възрастната жена. — Как да те открия.
— Аз ще те потърся.
Изабел се огледа. Вече се смрачаваше и тя се боеше да остане сама в гората.
— Брезите ще ти покажат пътя — сякаш прочела мислите й, рече Жизел и посочи с ръка към гората.
Изабел обърна поглед и видя белите стволове на брезите едва доловимо да блестят там, където само допреди миг бе царял непрогледен мрак.
— Много бих искала да се видим отново — с внезапен прилив на благодарност момичето целуна възрастната жена по сбръчканата буза.
Жизел се усмихна.
— Обещавам да те навестявам често.
Изабел хукна по очертаната от брезите пътека. Когато след малко се обърна, видя зад себе си само непрогледен мрак. Мъждукащата млечнобяла светлина бе изчезнала.
„Приятелка“ — преливаща от щастие си мислеше Изабел, докато тичаше по посока на Арден Хол. Най-сетне бе намерила приятелка, на която може да се довери.