Поглеждайки към Рос, Джон забеляза замисленото му изражение.
— Защо ме гледаш така? — попита той.
— Залагам и последното си пени, че госпожица Монтгомъри е най-очарователната млада дама, която си виждал през последните години — отвърна Рос и се ухили пресилено.
Джон смръщи чело.
— Ще изгубиш облога, братко.
— Не мисля, иначе не би си правил труда да ни убеждаваш колко е грозна.
— И на мен ми хрумна същото — съгласи се майка им.
— Блондинките ме отвращават — упорстваше Джон, — особено дръзките малки устатници като тази госпожица Монтгомъри.
— Джони, зад отвращението често се крие любов — намеси се леля му Естер.
Рос се разсмя така, че дълго не успяваше да си поеме дъх, а херцогинята кихна, сякаш се опитваше да потисне смеха си. След един изпепеляващ поглед към леля Естер Джон се изправи.
— Седни — нареди майка му. — Продължавай.
Джон отново седна на мястото си и се загледа в стената зад бюфета. „Тя ухае на теменужки — помисли си — и има най-меките и изкусителни устни, които някога съм целувал.“
— Е?
Джон погледна майка си.
— Делфиния Монтгомъри, мащехата й, е коварна вещица, а и двете й дъщери не са цвете за мирисане — поде той. — Отнасят се толкова зле с момичето, че то си е измислило въображаема приятелка. Не стига това, ами отгоре на всичко през следващия сезон ще трябва да ги сватосвам. Не можех да обещая на едната сестра, а на другите да откажа. Трябва да ангажираш най-добрите шивачки на Лондон, защото госпожица Монтгомъри се облича като прислужница, за което по мое мнение е виновна мащехата й.
— Разбирам — рече майка му.
— Бедното дете — добави леля Естер.
— Защо се хилиш такъв? — обърна се към брат си Джон.
Свивайки рамене, Рос опита да си придаде сериозен вид.
— Изглежда, вземаш всичко това твърде… присърце.
— Не го вземам присърце — отвърна Джон. — Просто побеснявам при мисълта, че ще трябва да пропилея цяло състояние, за да обличам три кокошки и да ги въвеждам в обществото.
— Майлс Монтгомъри ще ти възстанови разходите — възрази Рос.
— Ако не изгуби всичко в Америка — отвърна Джон.
— Помоли Галагър да отиде в Арден Хол и да покани семейство Монтгомъри за Коледа — нареди херцогинята.
— Какво, моля? — Джон дари майка си с невярващ поглед.
— Можем да повикаме шивачките през празниците, така че, когато дойде време да тръгнем за Лондон, всичко вече да е готово — рече майка му.
— Представях си спокойно коледно празненство в тесен семеен кръг — поклати глава Джон. — Не бих искал да бъда безпокоен от госпожица Монтгомъри и нейните грижи.
„Или от прелестното й ухание на теменужки.“
— Колко жестоко, от твоя страна — намеси се леля му Естер.
Джон отмести поглед от ухиления си брат към леля си и майка си, чиито лица изразяваха открито неодобрение.
— Съгласен съм на компромис — отстъпи той. — След Коледа лично ще отида до Арден Хол, за да ги поканя за Силвестър. Междувременно Галагър ще доведе шивачките от Лондон.
— С нетърпение очаквам Коледа да отмине — закачи го брат му. — Умирам от любопитство да видя това момиче, което, както по всичко личи, ти е влязло под кожата.
— Внимавай, братко, или ще те сватосам за някоя от доведените й сестри — предупреди го Джон. — А трябва да ти кажа, че през живота си не съм виждал по-грозни брюнетки.
— Не беше ли ти този, който държеше да се ожени за някоя грозна брюнетка? — отвърна Рос. — Или госпожица Монтгомъри е променила мнението ти за блондинките?
— Върви по дяволите — изръмжа Джон. Решен да напусне трапезарията, той стана от стола си и се запъти към голямата двукрилна врата от махагон, но гласът на леля му го накара да спре.
— Джони, още не сме свършили — извика тя. Той се обърна бавно и й хвърли сърдит поглед. — Мили Боже — възкликна възрастната жена. — Добре тогава, върви.
— Благодаря ти, лельо Естер — лаконично отвърна той и без нито дума повече напусна трапезарията.
Шест дни по-късно Джон стоеше във вътрешния двор на Ейвън Парк и гледаше след Галагър, който заминаваше за Лондон с най-голямата от херцогските карети. Целта му бе великолепната градска резиденция на херцога на Парк Лейн, където трябваше да се съберат най-прочутите шивачки, моделиерки и обущари от цял Лондон, които след това той щеше да откара в Ейвън Парк.
Докато чакаше конярите му да оседлаят Немезида, Джон безцелно крачеше насам-натам, обут в прилепнали бричове за езда от дивечова кожа.
Когато най-сетне напусна имението, пришпори коня си в посока Стратфорд. Арден Хол се намираше извън града на около час път с кон от Ейвън Парк.